Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
„Да, ама краката, ръцете, раменете, сеньор“ — напомняше му Панчо. И тъй остана му името Туларесито. И не се разбра кой е захвърлил това обезформено създание. Франклин Гомес го прие в патриархата на ранчото си и остави Панчо да се грижи за него. А Панчо все изпитваше известна боязън от момчето. Нито годините, нито суровите покаяния можаха да изтръгнат спомена за онези първи думи на Туларесито.
Момчето растеше бързо, но след петата година мозъкът му престана да се развива. На шест години Туларесито отхвърляше работа колкото голям човек. Дългите му пръсти бяха толкова сръчни и силни, че нямаха равни на себе си. В ранчото често използуваха пръстите на Туларесито, на които и най-стегнатият възел не можеше да устои. И за садене ги биваше ръцете му, тия чувствителни пръсти никога не повреждаха ни разсад, ни присад. Но те можеха да бъдат и безмилостни и с лекота късаха главите на пуяците. Освен това Туларесито имаше интересна дарба. С нокътя на палеца си умееше да вае от пясъчник удивително точни фигури на животни. Франклин Гомес държеше в къщата си много фигурки на койоти и лъвове, на птици и катерички. На жица, закачена на тавана в трапезарията, висеше ястреб с разперени криле. Панчо, който не смяташе момчето за човешко същество, причисляваше дарбата му да вае към цяла поредица демонични черти, които според него безсъмнено говореха за свръхестествения му произход.
Макар хората от Небесните пасбища да не вярваха в дяволския произход на Туларесито, в негово присъствие те се чувствуваха неспокойни. Очите му бяха старчески, сухи, а в лицето му имаше нещо първобитно. Голямата му физическа сила и странните му, необясними способности го отличаваха от другите деца и караха и мъже, и жени да изпитват боязън от него.
Само едно нещо можеше да предизвика гнева на Туларесито: ако някой, бил той мъж, жена или дете, се отнесеше небрежно към плодовете на неговия труд или ги повредеше, той побесняваше. Тогава очите му пламваха и той беше в състояние да убие осквернителя. При три такива случая Франклин Гомес се виждаше принуден да му върже ръцете и краката и да го остави сам, докато не вземе връх обичайният му добродушен нрав.
Когато стана на шест години, Туларесито не тръгна на училище, както изисква законът. През следващите пет години околийският инспектор и училищният директор от време на време се занимаваха с неговия случай. Франклин Гомес признаваше, че момчето трябва да ходи на училище и дори го праща няколко пъти, ала Туларесито така и не стигаше до училището. Боеше се, че то може да се окаже неприятно и просто изчезваше за ден-два. Чак когато стана на единайсет години — момче с рамене на вдигач на тежести и с ръце и лапи на удушвач, — обединените сили на закона успяха да го спешат и да го поставят на училищната скамейка.
Както предполагаше Франклин Гомес, Туларесито нищо не можеше да научи, но още в самото начало се прояви друга негова дарба. Оказа се, че той умее да рисува не по-зле, отколкото да вае фигури от пясъчник. Когато госпожица Мартин, учителката, откри тази му способност, тя му даде тебешир и го накара да изрисува върволица животни на черната дъска. Туларесито работи дълго след края на занятията и на другата сутрин на стената можеше да се види изумително шествие. В него участвуваха всички познати нему животни, а над тях летяха всички птици от околните хълмове. Зад кравата пълзеше гърмящата змия; койотът, вирнал гордо опашка, душеше по петите на прасето. И какво ли не още, котараци и кози, костенурки и гризачи, и всяко животно нарисувано точно, с невероятен усет към детайла.
Госпожица Мартин беше завладяна от изкуството на Туларесито. Тя го похвали пред класа и изнесе кратък урок за всяко от нарисуваните животни. А мислено си представяше какви похвали ще получи за това, че е открила и насърчила такъв гений.
— Мога да нарисувам много повече — каза й Туларесито.
Госпожица Мартин го потупа по широките плещи.
— Разбира се — откликна тя. — Ще рисуваш всеки ден. Бог ти е дал велика дарба. — После съзна значението на току-що произнесените думи, наведе се над Туларесито, вгледа се в сухите му очи и повтори бавно: — Бог ти е дал велика дарба. — След това погледна часовника и изкомандува отривисто: — Четвъртокласниците — на дъската по аритметика!
Четвъртокласниците се измъкнаха от чиновете, взеха гъбите и започнаха да изтриват животните, за да отворят място за цифрите. Но едва започнали, Туларесито се хвърли в атака. Какъв ден беше този! С помощта на цялото училище госпожица Мартин не можеше да го усмири, защото Туларесито имаше силата на голям човек, при това на луд човек. В последвалата битка класната стая стана неузнаваема, преобръщаха се чинове, рукнаха реки от мастило, разхвърчаха се букетите на учителката. Дрехите й се превърнаха в дрипи, а големите момчета, които изнесоха главната тежест на битката, бяха жестоко изподрани и изпопребити. Туларесито воюваше с ръце и крака, със зъби и глава. Той не признаваше никакви джентълменски правила и в края на краищата удържа победа. Цялото училище, с госпожица Мартин в ариергарда, удари на бяг и остави Туларесито да вилнее сам. Когато всички се изнизаха, той заключи вратата, обърса кръвта от очите си и се залови да възстановява изтритите животни.