Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— О, да — отвърна Хюбърт. — Кажете й да ме постави в библиотеката между лоса и дивата овца. Кажете й още, че това не съм го чул от водача.
Хелън Ван Девънтър затвори гостната с трофеите. Оттук нататък тази стая се превърна в светилище, в което витаеше духът на Хюбърт. Завесите никога не се вдигаха. Всеки, който намереше за необходимо да каже нещо в гостната, говореше шепнешком. Хелън не плака, не беше в характера й да плаче, но очите й се уголемиха и тя често се втренчваше в една точка с онзи празен поглед, който прониква в други времена. Хюбърт й беше оставил къщата в Сан Франциско и доста голямо състояние.
Дъщеря й Хилда, която се роди шест месеца след смъртта на Хюбърт, беше като кукла, красиво бебе с големите очи на майка си. Хилда все беше болнава; изумително бързо прихващаше една след друга всички детски болести. Сръдните й, които отначало се изчерпваха с кански рев, станаха вандалски, когато момиченцето започна да щъка напред-назад. Тя разбиваше на пух и прах всяко нещо, което се изпречеше на пътя на нейния гняв. Хелън Ван Девънтър току я успокояваше и коткаше, с което обикновено успяваше да я ядоса още повече.
Когато Хилда стана на шест години, доктор Филипс, семейният лекар, каза на госпожа Ван Девънтър онова, което отдавна бе подозирал.
— Разберете — убеждаваше я той, — Хилда не е съвсем добре психически. Предлагам да я заведете на психиатър.
Тъмните очи на майката се разшириха от болка.
— Сигурен ли сте, докторе?
— Напълно. Но аз не съм специалист. Трябва да я заведете при някой, който повече разбира от тези неща.
Хелън отмести погледа си от него.
— И на мен ми е минавало през ум същото, докторе, но не мога да я заведа при друг. Досега все вие сте се грижили за нас. Аз ви познавам добре. Не мога да се доверя на друг.
— Какво значи „не мога да се доверя“? — избухна доктор Филипс. — Не ви ли е ясно, че тя може да бъде излекувана, ако се подходи правилно?
Хелън понечи да вдигне ръце, после ги отпусна безнадеждно.
— Тя никога няма да се оправи, докторе. Роди се в много лош момент. Смъртта на баща й… това беше препалено много за мен. Просто нямах сили, за да износя едно здраво дете.
— Тогава какво възнамерявате да правите? Извинете, но говорите глупости.
— Какво мога да направя, докторе, освен да чакам и да се надявам? Разбирам ви, но не мога да я заведа при друг. Ще си я гледам и ще се грижа за нея. Изглежда, така ми е било писано — усмихна се тя много тъжно и пак понечи да вдигне ръце.
— Струва ми се, че насила се обричате на страдания — каза докторът.
— Човек не може да избегне съдбата си. Но аз съм издръжлива. Убедена съм в това си качество и се гордея с него. Никакви трагедии не могат да сломят моята издръжливост. Само едно не мога да понеса, докторе, да ми отнемат Хилда. Тя ще си стои при мен, вие ще идвате, както досега, и никой друг не бива да се меси.
Доктор Филипс излезе от къщата възмутен. Безсъмнената, но ненужна издръжливост на тази жена винаги го вбесяваше. „Да бях на мястото на съдбата — мислеше си той, — и аз щях да се изкуша да смажа нейната мълчалива съпротива.“
Не след дълго видения и страшни сънища започнаха да спохождат Хилда. Ужасни нощни чудовища с остри нокти и зъби се опитваха да я убият, докато спеше. Уродливи човечета я щипеха и скърцаха със зъби в ушите й, а Хелън Ван Девънтър приемаше тези видения като нови изпитания за самата себе си.
— Дойде един тигър и взе да ми дърпа завивките — ще изплаче сутрин Хилда.
— Не бива да се боиш от него, миличка.
— Но той искаше да ме ухапе през одеялото, мамо.
— Тази нощ ще стоя при теб, детето ми, и той няма да дойде.
И тя започна да будува до зори край леглото на момиченцето. От бясната съпротивителна сила на духа й очите й станаха по-искрящи и по-трескави.
Само едно я безпокоеше повече от съновиденията. Хилда започна да лъже:
— Тази сутрин се разходих из градината, мамо. На улицата видях един старец. Той ме покани да отида у тях и аз отидох. В къщата му имаше огромен златен слон и той ми позволи да го яхна.
Докато съчиняваше това, момиченцето избягваше да гледа майка си в очите.
— Какви ги говориш, миличко? — рече умолително майката. — Много добре знаеш, че всичко това не е вярно.
— Вярно е, мамо. И старецът ми подари един часовник. Ей сега ще ти го покажа.