Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Не, недей, Акула! — извика той. — Тия пушки не са твои.
Акулата изобщо не беше забелязал пушките, но сега, когато насочиха вниманието му към тях, той скочи, дръпна плъзгащото се стъкло на шкафа и грабна една пушка. После откъсна картончето с цената и пъхна в джоба си кутия патрони. И без да погледне повече Алън, излезе и се понесе нанякъде в нощта. Още незаглъхнали бързите стъпки на Акулата, и Алън вече беше на телефона.
Докато Акулата крачеше бързо към фермата на Мънро, мислите му препускаха отчаяно. Изминал само малка част от пътя, беше сигурен в едно: той не иска да убие Джими Мънро. Такова нещо и през ум не му беше минало, докато собственикът на магазина не насочи вниманието му към пушките. А след това вече беше действувал, без да мисли. Какво да прави сега? Помъчи се да си представи как ще постъпи, като стигне до къщата на Мънро. Може би все пак ще трябва да застреля Джими Мънро. Може би обстоятелствата ще се стекат така, че ще се види принуден да извърши убийство, за да запази престижа си в Небесните пасбища.
Акулата чу да се приближава автомобил и отстъпи в храстите, докато той отгърмя. Скоро ще стигне до Мънрови, но той не мрази Джими Мънро. Нищо не мрази освен това парещо чувство, което го обзе, когато разбра, че Алис е загубила целомъдрието си. Сега той мислеше за дъщеря си като за умрял човек.
Насреща вече се виждаха светещите прозорци на къщата на Мънро. И Акулата още веднъж си даде сметка, че не е в състояние да убие Джими. Дори да станеше за посмешище, не можеше да застреля момчето. Не, той не е убиец. Реши само да надникне през портата и да продължи пътя си към къщи. Хората може да му се присмиват, но той не е в състояние да застреля когото и да било.
Изведнъж от сянката на храстите излезе някакъв човек и извика:
— Хвърли тая пушка, Уикс! И горе ръцете!
Акулата се подчини и някак уморено остави пушката на земята. Беше познал по гласа заместник-шерифа.
— Здравей, Джек — поздрави го той.
После около него се насъбраха хора. Някъде отзад забеляза уплашеното лице на Джими. Бърт Мънро също беше уплашен.
— Защо искаше да убиеш Джими? — попита Бърт. — Той нищо не ти е сторил. Добре, че старият Алън ми се обади по телефона. Ще те пратя там, дето ще бъдеш безвреден.
— Нямаме право да го турим в затвора — обади се заместник-шерифът. — Той не е извършил никакво престъпление. Може само да му се наложи парична гаранция, та да стои мирен.
— Така ли? Тогава точно това ще направя — каза Бърт с разтреперан глас.
— За предпочитане е да искаш голяма гаранция — продължи заместникът. — Акулата е доста богат човек. Хайде! Сега ще го отведем в Салинас и ти ще направиш там иска си.
На другата сутрин Уикс Акулата влезе смазан в къщата си и се тръшна на леглото. Очите му, лишени от живот, бяха уморени, но той ги държеше отворени. Ръцете му лежеха отпуснати край него като ръце на мъртвец. Той остана в това положение цели часове.
От зеленчуковата градина Катерин го видя, когато влезе в къщата. Отпуснатите му рамене и сведената глава извикаха у нея някакво злорадство, но когато влезе в къщи да приготви обеда, тя запристъпя на пръсти и предупреди Алис да се движи тихо.
В три часа Катерин надникна в спалнята.
— Нищо й няма на Алис — каза тя. — Трябваше да попиташ, преди да правиш каквото и да било.
Акулата нито й отговори, нито се помръдна.
— Не ми ли вярваш? — Липсата на всякаква жизненост у мъжа й я уплаши. — Ако не ми вярваш, можем да повикаме доктора. Ей сега ще пратя да го повикат, щом не ми вярваш.
Акулата дори не обърна глава.
— Вярвам ти — каза вяло той.
Както стоеше на прага, Катерин бе обзета от някакво чувство, каквото никога не бе изпитвала. И постъпи така, както никога не бе постъпвала. Изпълнена с топлота, тя приседна на леглото и с уверена ръка положи главата на Акулата в скута си. Това беше инстинкт и движена от същия безпогрешен, мощен инстинкт, ръката й започна да гали челото му. От отчаяние тялото на Акулата бе толкова отпуснато, че сякаш нямаше кости.
Той не сваляше очи от тавана, но галещата ръка го накара да проговори.
— Аз нямам никакви пари — изрече с равен глас. — Заведоха ме там и поискаха гаранция от десет хиляди долара. Трябваше да кажа истината на съдията. И всички ме чуха. Сега всички знаят, аз нямам пари. Никога не съм имал. Разбираш ли? Сметководната книга не беше друго освен една заблуда. Всеки ред в нея е заблуда. Моя измишльотина. Сега всички знаят, не можех да не кажа на съдията.