Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Над хълмовете се издигна златна месечина.
„Сега животните ще излязат на паша — каза си Туларесито със сухия шепот на слабоумните. — Ще излязат и човечетата.“
Шубракът свърши при една котловинна и на негово място се появи овощна градина. Дърветата бяха покрити с гъста шума, а земята бе отлично обработена. Градината на Бърт Мънро. Когато това място бе пусто и населено с духове, Туларесито често беше идвал тук нощем, да лежи на земята под дърветата и да бере звезди с тънките си пръсти.
Още щом влезе в градината, разбра, че е на своя земя. Макар да не ги виждаше, беше сигурен, че гномовете са наблизо. И той започна да ги зове, веднъж, дваж, триж, но те не излизаха.
„Сигур не обичат светлината на месечината“, каза си той.
И до стеблото на една праскова се залови да копае дупка с диаметър един разкрач и много дълбока. Работи цяла нощ, само сегиз-тогиз спираше да се ослуша и пак копаеше — все по-дълбоко и по-дълбоко в хладната земя. Още не ги чуваше, но беше убеден, че ги наближава. И едва когато се пукна зората, той се отказа и се скри да поспи в близкия шубрак.
Сутринта Бърт Мънро излезе да провери капана за койоти и видя дупката при прасковата. „Ама че работа! — рече си той. — Някои дечурлига сигурно си копаят тунел. Но това е опасно. Може да се срути връз тях или пък някой да падне вътре и да се пребие.“ Той се върна в къщи, взе една лопата и запълни дупката.
— Мани — попита после по-малкото си момче, — ти да си копал в градината?
— Тц!
— А знаеш ли кой е копал?
— Тц!
— Някой е изкопал дълбока дупка в градината. Това е опасно. Кажи на децата да не копаят, че ще се срути и ще ги затрупа.
Щом се мръкна, Туларесито излезе от шубрака да си продължи работата. Като видя дупката запълнена, изръмжа диво, но после се сети нещо и се разсмя, „Моите са идвали тук — зарадва се той. — И понеже не са знаели каква е работата, уплашили са се. И са заровили дупката. Но този път ще се скрия и като излязат да я заровят, ще им обадя кой съм. Има да ми се радват.“
И Туларесито пак изкопа дупката и дори успя да я направи много по-дълбока, защото голямата част от пръстта беше рохкава. Точно преди изгрев-слънце той се скри в шубрака край градината и започна да дебне.
Бърт Мънро излезе преди закуска да провери отново капана и отново видя дупката.
— Ах, дяволите му с дяволи! — възкликна той. — Значи, продължават. Да пукна, ако Мани не е в дъното на тая работа.
Той огледа дупката, после започна да я зарива с крак. Изведнъж се чу диво ръмжене. Скачайки като жаба с дългите си крака и размахвайки лопатата като сопа, Туларесито се нахвърли върху него.
Когато Джими Мънро излезе да повика баща си за закуска, намери го да лежи на купчината пръст. Устата и челото му кървяха. А от дупката излитаха лопати пръст.
Джими реши, че някой е убил баща му и се готви да го зарови. Той се втурна в къщата обезумял и повика по телефона някои от съседите.
До дупката се промъкнаха шестима мъже. Туларесито започна да се бие като ранен лъв и не им се даваше, докато те не успяха да го хлопнат по главата със собствената му лопата. После го завързаха и го откараха в затвора.
В Салинас група лекари се заеха да правят изследвания на момчето. Когато му задаваха въпроси, то им се усмихваше благо и не отговаряше. Франклин Гомес разказа каквото знаеше за него и настоя да го оставят под негови грижи.
— Невъзможно, господин Гомес — отсече накрая съдията. — Казвате, добро момче е, а вчера се е опитал да убие човек. Разберете, не може да го оставим на свобода. Рано или късно ще пречука някого.
След кратък размисъл той изпрати Туларесито в лудницата за опасно луди в Напа.
5
Хелън Ван Девънтър беше висока жена с изразително, хубаво лице и трагични очи. Животът й бе низ от трагедии. На петнайсет години заприлича на вдовица, след като отровиха персийската й котка. Жали я шест месеца, не външно, показно, само се движеше безшумно и говореше с тих глас. В края на шестте месеца от смъртта на котката почина баща й и траурът продължи без прекъсване. Тя сякаш жадуваше за трагедии и животът я обсипваше щедро с тях.
На двайсет и пет години се омъжи за Хюбърт Ван Девънтър, пращящ от здраве ловец, който шест месеца в годината гонеше да убие едно или друго животно. Три месеца след сватбата той се застреля случайно, препъвайки се в къпинов храст. Хюбърт беше човек с висок дух. Докато издъхваше под дървото, където го бяха положили, един от другарите му го попита дали иска да предадат нещо на жена му.