Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Катерин го галеше нежно по главата и топлотата в нея продължаваше да расте. Тя вече се чувствуваше по-голяма от света. Целият свят лежеше в скута й и тя го утешаваше. Жалостта сякаш я караше да израства. Ласкавата й гръд облекчаваше мъката на света.
— Не мислех никому зло — продължи Акулата. — Нямаше да убия Джими. Те ме хванаха точно когато се готвех да се върна. И решиха, че съм искал да го убия.
Той лежеше все тъй отпуснат, с поглед, втренчен в тавана.
Изведнъж топлотата у Катерин се превърна в сила и тази сила бликна в тялото й и я заля цяла. В един миг тя съзна на какво е способна. Обзе я неудържима радост, на лицето й грейна хубост.
— Досега не си имал възможност — каза тихо тя. — Цял живот работиш на тая стара ферма и не си имал възможност. Защо смяташ, че не можеш да напечелиш пари? Аз мисля, че можеш, сигурна съм, че можеш.
Тя си знаеше, че е способна на това. Както седеше на леглото, в нея се роди съзнанието за собствената й сила и тя разбра, че целият й живот е бил насочен към този миг. В този миг тя беше богиня, вестителка на съдбата. И Катерин не се изненада, когато усети, че тялото му лека-полека се стяга. Тя продължи да го гали по челото.
— Ще се махнем оттук — звънна гласът й. — Ще продадем фермата и ще се махнем. И тогава ще ти се представи възможността, която никога не си имал. Ще видиш. Зная на какво си способен. Аз вярвам в теб.
Ужасната безжизненост изчезна от очите на Акулата. Тялото му намери сили да се обърне. Той вдигна поглед към Катерин и видя колко хубава е тя в този миг; и докато я гледаше, нейната топлина премина в него. Той притисна глава о коленете й.
Тя се наведе и се взря в него. Обзе я страх да не би силата й да я напусне. Изведнъж Акулата се изправи в леглото. Вече не гледаше Катерин, но очите му блестяха от жизнеността, която тя му бе вдъхнала.
— Ще замина оттук — извика той. — Щом продам фермата, ще замина. И сигурно ще ми излезе късметът. Ще дойде и моят ред. Тогава ще видят кой съм аз.
4
Произходът на Туларесито е забулен в неизвестност, а начинът, по който бе намерен, е мит, в който народът от Небесните пасбища отказва да повярва, както отказва да вярва в духове.
Франклин Гомес имаше един ратай, мексикански индианец, на име Панчо — само Панчо и нищо повече. Веднъж на всеки три месеца Панчо вземаше спестяванията си и отиваше до Монтерей да изповяда греховете си, да се покае, да получи опрощение и да се напие — точно в този ред. Ако успееше да избегне ареста, след затварянето на кръчмите Панчо се мяташе на двуколката си и заспиваше. Конят потегляше към къщи и пристигаше призори, тъкмо навреме, за да може Панчо да закуси и да се залови за работа. Панчо винаги пристигаше заспал; ето защо всички в ранчото се облещиха, когато една заран конят влезе в двора с галоп, а Панчо не само беше буден, но викаше колкото му глас държи.
Франклин Гомес намъкна набързо дрехите си и излезе да разбере какво се е случило с ратая му. Очистен от оплетените и несвързани бръщолевеници, разказът на Панчо се свеждаше до следното: той карал двуколката към къщи напълно трезвен, както винаги. Някъде около фермата на Блейк от пелина край пътя долетял детски плач. Той спрял коня и отишъл да види каква е работата, зер човек не намира всеки ден бебета. И наистина открил в пелина мъничко детенце. „Я има, я няма три месеца“ — рекъл си Панчо. Вдигнал го и драснал клечка кибрит да види що за човече е намереното и — о, ужас на ужасите! — бебето намигнало зловещо и изрекло с дебел глас: „Гледай! Виж какви остри зъби имам.“ Панчо нищо не погледнал. Захвърлил тая твар, скочил в двуколката и препуснал към къщи, като шибал коня с дръжката на камшика и виел като куче.
Франклин Гомес дълго щипа бакенбардите си. Панчо, разсъждаваше той, не е човек, който може да изпадне в истерия дори под влиянието на алкохола. Това, че изобщо се е събудил, показва, че все ще да е имало нещо в храсталака. Накрая Франклин Гомес оседла един кон, метна се на него и не след дълго се върна с бебето. Три месеца не му се чу гласът на това бебе и се оказа, че няма никакви зъби, но нищо не можеше да убеди Панчо, че то не е произнесло ония злокобни думи.
Бебето имаше къси, кочанести ръце и дълги подвижни крака. Голямата му глава беше вбита между неестествено широки рамене. Плоското му лице ведно с това особено тяло станаха причина то автоматично да бъде наречено Туларесито, Жабѐ, въпреки че Франклин Гомес често му викаше Койот, „защото — обясняваше той — на лицето на туй дете е изписана оная древна мъдрост, която само лицето на койота издава“.