Персевал, или Разказ за Граала

какви на външен вид те бяха и много бързо ли вървяха. А той отвърнал: — Сир, там, дето гората стига до небето, [296] обгръщайки самия склон, се врязва проходът Валдон. — Е, и какво пък от това? — Там има майка ми нивя: [300] сега орачи ги орат. Ако са взели този път, те могат да ви кажат нещо. Помолили го те горещо [304] със тях да иде още днес там, дето сеели овес. Младежът яхнал своя кон и ги повел към онзи склон [308] при хората, които е брани брануват ниви разорани. Щом своя господар съзрели, работещите пребледнели: [312] видели те, че придружен е от рицари въоръжени, и мигом ги обхванал страх, че той е разговарял с тях, [316] и ще поиска да е рицар, а майка му — сама, вдовица — в скръб ще изгуби сетни сили. Помолили се: — Боже мили, [320] дано се за това не сеща! Щом той застанал им насреща, попитал ги: — Да сте видели пет рицари из тез предели [324] със три девици да вървят? — Да, минаха по този път — един от тях веднага рекъл. Тогаз младежът се завтекъл [328] към рицаря и казал: — Сир, ще ви обадя най-подир: оттук са минали момите. Но аз не знам защо мълчите [332] за краля? Носи му се слава, че рицарите посвещава41. — Ще кажа, драги: всички знаят, че в Кардуел живее кралят. [336] Преди пет дена беше там, е ей тези две очи аз сам видях го. Но ако се случи да липсва, лесно ще научиш [340] къде той точно пребивава. Но аз сега те умолявам да кажеш името си — как да те наричаме все пак. [344] — Зовът ме Синко — отговорил младежът. — Синко ли? — повторил след него рицарят. — Едва ли туй име само са ти дали… [348] — И Братко ме наричат някои. — Но истинското име как е? За него всъщност аз те питам, на този отговор разчитам. [352] — Добре, ще кажа: някой път и „Сир“ ме хората зоват. — Чудесно, но това не значи, че ти не казват другояче. [356] — Не, не, аз нямам друго име. — О, Боже мили, пощади ме! Невероятно ми се струва туй, що ухото ми дочува. [360] И рицарят при тези думи в галоп поел по своя друм и се втурнал другите да гони. Младежът яхнал своя кон и [364] към майчиното си имение препуснал. Там със нетърпение и с горест чакала го тя. Каква била й радостта, [368] когато го видяла вече, че се е върнал отдалече! Излязла майка му насреща и казала е любов гореща: [372] — О, синко мили!… — И не спряла да му повтаря до премала все тези думи. — Аз от страх по теб без малко не умрях. [376] Къде се толкова забави, в кои поля, в кои дъбрави? — Къде ли? Чуй ме. С тебе само ще споделя аз всичко, мамо. [380] Нали от ангели небесни за тебе няма по-чудесни създания. Тук на земята по-висша твар не е позната. [384] Така твърдеше ти преди. — То може да се потвърди от не един човек. — Кой знае? Твърди се, но дали така е? [388] Във Пустата гора аз бях и там създания видях, които бяха по-чудесни дори от ангели небесни. [392] През сълзи майка му тогава пак взела да го поучава: — Дано и в място най-далечно да бди над тебе Господ вечно! [396] Ти с ангели, както разбрах, си бил и много ме е страх, че те убиват всичко живо по пътя си немилостиво. [400] — Не, мамо, всички тук твърдят, че рицари се те зоват. Когато чула тези думи, загубила тя своя ум и [404] след малко, вече посвестена, продумала му натъжена: — Горката аз, ах как съм клета, че не предпазих си детето [408] от рицарите пусти42! Всуе! А можеше и да не чуеш за тях. Ти щеше да си рицар, ако на твоя мил бащица [412] и на другарите добри Бог беше склонен да дари живот и здраве. Никой друг освен баща ти, синко, тук [416]