Червеношийката

Вети Андресен имаше светла, къдрава коса като на Доли Партън, която напомняше перука. Не беше перука, а и впрочем всички прилики с Доли Партън се изчерпваха с косата. Вети Андресен беше висока и много слаба, а когато се усмихнеше, както сега, само леко разтваряше устни и зъбите й едва-едва се показваха. Усмивката й бе предназначена за стареца пред гишето на рецепцията в хотел „Радисън САС“. Гишето не беше гише в обичайния смисъл на думата, а едно от няколкото малки многофункционални „очи“ с компютърни екрани, които позволяваха да се обслужват няколко госта едновременно.

— Добър предобед — каза Вети Андресен. Тя правеше разлика между различните части на деня, когато поздравяваше хората. Заимства го от специализираното училище по хотелиерство. Следователно допреди един час бе поздравявала с „добро утро“, след един час щеше да поздравява с „добър ден“, след шест часа с „добър следобед“, а след още два — с „добър вечер“. После щеше да поеме към двустайното си жилище в покрайнините на града и щеше да й се прииска там да я чака някой, на когото да каже „лека нощ“.

— Бих искал да разгледам стая на най-горния етаж.

Бети Андресен погледна втренчено мокрите рамене на костюма му.

Навън валеше като из ведро. Водата се стичаше по шапката на стареца и една капка колебливо увисна на периферията й.

— Искате да разгледате стая ли?

Усмивката на Бети Андресен не изчезна. Тя бе научена да се придържа към следния принцип: отнасяш се към всички като към гости на хотела, докато не бъде доказано противното. Но тя знаеше отлично що за старец стои пред нея: дошъл е в столицата и иска да види гледката от хотела на САС, без да плаща. Идваха непрекъснато, особено през лятото. И не само за да се насладят на гледката. Веднъж една дама я помоли да й покаже луксозния апартамент, тип suite, на двадесет и втория етаж, за да го опише на приятелите си, твърдейки, че е отседнала там. Даже предложи на Бети петдесет крони, ако я впише в списъка на гостите като доказателство, че е пренощувала там.

— Самостоятелна или двойна стая? — попита Бети. — За пушач или за непушач?

Повечето започваха да заекват още на този въпрос.

— Няма голямо значение — махна с ръка старецът. Най-важен е изгледът. Искам да разгледам стая, обърната на югозапад.

— Да, от нея ще виждате целия град.

— Именно. Коя е най-хубавата, която имате?

— Най-хубавата, естествено, е луксозният апартамент, тип suite, но почакайте да проверя дали няма обикновена свободна стая.

Тя започна да пише по клавиатурата и очакваше той да се хване на въдицата. Не отне много време.

— Бих искал да видя този suite.

Разбира се, че искаш помисли си Бети. Погледна възрастния мъж. Бети Андресен не беше неразбрана жена. Ако най-силното желание на един старец е да се наслади на гледката от хотела на САС, тя нямаше да му откаже.