Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
— И това ако не е педерастки номер! — възкликна презрително Макиско, след това бързо се обърна към мистър Дъмфри и мистър Кемпиън и добави: — О, моля за извинение.
Розмари се заливаше от смях при вида на дантелените гащета. Детската и наивност откликна най-искрено на тази скъпо струваща и простичка шега на Дайвърови, тя не си даваше сметка, че шегата не е толкова простовата, нито толкова невинна, че тези, които я бяха устроили, се ориентираха не към количеството, а към качеството на това, което можеха да вземат от света; че простотата в държането, добродушието и безоблачните, достойни за детски ясли отношения, стремежът към прости добродетели, всичко това представляваше една отчаяна сделка с боговете и бе постигнато след борби, за които тя не можеше и да подозира. В този момент Дайвърови представляваха за нея върхът, достигнат от една класа; в сравнение с тях повечето хора изглеждаха недодялани. Всъщност в тази среда вече действително бяха настъпили качествени промени, които не бяха видими за Розмари.
Тя остана с тях, когато поднесоха херес и бисквити. Дик Дайвър я погледна спокойно със сините си очи; хубавата му волева уста изговори бавно и замислено:
— От дълго време не съм виждал момиче като вас: вие приличате на растение, което цъфти.
По-късно в скута на майка си Розмари се разплака неудържимо.
— Обичам го, мамо! Безумно съм влюбена в него — не знаех, че мога да изпитам такова нещо към някого? А той е женен и жена му също ми е симпатична. Просто безнадеждно. Ах, как го обичам!
— Бих желала да го видя.
— Поканиха ни на вечеря в петък.
— Щом си влюбена, би трябвало да си щастлива. Би трябвало да се смееш.
Розмари вдигна глава, примигна мило с очи и се засмя. Майка й имаше силно влияние над нея.
Шеста глава
Розмари отиде в Монте Карло в толкова лошо настроение, колкото беше възможно за нея. Колата се изкачи по оголените хълмове, подмина Ла Тюрби и спря пред стария киноцентър на студиите „Гомон“, които бяха в процес на възстановяване. Застанала пред решетестата врата в очакване да й отворят, след като бе пратила вътре визитната си картичка, тя имаше чувството, че се намира в Холивуд. Фантастичните развалини от постановката за някакъв филм, една мизерна индийска уличка, грамаден кит от пресован картон, едно исполинско дърво с череши, големи колкото баскетболни топки; декорите бяха нацъфтели наоколо като екзотични растения и изглеждаха у дома си не по-малко от местните нежни амаранти, мимозите, корковите дъбове и нискостеблените борове. Имаше една лавка за закуски, две снимачни площадки в помещения, прилични на плевници, и навсякъде групи чакащи хора с гримирани лица.
След десетина минути един младеж — косите му имаха цвета на канарче — дойде забързано до вратата.
— Елате, мис Хойт. Мистър Брейди е на снимачната площадка, но много иска да ви види. Съжалявам, че е трябвало да чакате, но нали знаете, за да влязат, някои французойки са готови едва ли не…
Директорът на студиото отвори една малка вратичка в сляпата фасада на сградата, където беше рампата, и Розмари го последва в полумрака — беше й приятно, че попада отново в позната обстановка. Тук-там в тъмното се открояваха силуети, които обръщаха към нея пепелявите си лица като души от чистилището, които наблюдават преминаването на живо същество. Разнасяха се шепот и тихи гласове, а някъде отдалеч долитаха галещите звуци на малък орган. Те заобиколиха струпаните декори и излязоха на рампата, обляна в дразнещо ярката светлина на прожекторите, където един френски актьор с нагръдник, яка и маншети, нацапани с алена боя, и една американска актриса стояха неподвижни лице срещу лице. Те се гледаха упорито като хора, които са прекарали часове в една и съща поза; въпреки това в продължение на доста време не стана нищо, никой не помръдна. Един ред от осветителните тела изгасна със свистене, след това отново светна; в далечината се дочу почукване на врата, водеща към никъде; между ослепителните светлини горе се появи едно синьо лице и подвикна нещо неразбираемо към тъмния свод. Един глас пред Розмари наруши тишината:
— Бейби, не си сваляш чорапите и така можеш да скъсаш още десет чифта. Тази рокля струва петнадесет лири.
Човекът, който каза тези думи, направи крачка назад, за малко не се сблъска с Розмари и в същия момент директорът на студиото каза:
— Хей, Ърл, това е мис Хойт.