Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
Книга четвърта
Телмарш
I
Върхът на дюната
Старецът изчака Халмало да изчезне от погледа му, после се загърна с морската си пелерина и тръгна. Вървеше замислено, с бавни крачки. Запъти се към Хюин, докато Халмало отиваше към Бовоар.
Зад него като огромен черен триъгълник с кубе на катедрала и крепостна броня с две големи кули на изток — едната кръгла, другата квадратна, които помагат на планината да носи тежестта на църквата и на селото, се издигаше върхът Сен-Мишел, който за океана е това, което е Хеопсовата пирамида за пустинята.
Движещите се пясъци на залива Сен-Мишел незабележимо местят дюните си. По това време между Хюин и Ардевон имаше една много висока дюна, която днес е изчезнала. Тази дюна, която при едно равноденствие внезапно бе изравнена, се славеше с това, че е била много стара и че на върха й е имало километричен камък, издигнат през XII век в памет на църковния събор в Авранш срещу убийците на свети Тома Кентърберийски. От върха на тази дюна се откривал целият край и човек можел да се ориентира.
Старецът тръгна към тази дюна и започна да се изкачва.
Когато стигна на върха, той се облегна на километричния камък, седна на единия от четирите бордюра, които образуваха ъглите, и започна да разглежда географската карта, която се разстилаше под краката му. Той като че ли търсеше някакъв път в местност, която всъщност му беше позната. В този огромен пейзаж, смътен поради здрача, ясно се виждаше само хоризонтът, чернеещ върху светлото небе.
Забелязваха се купчините керемиди на единадесет градчета и села; на разстояние няколко левги се различаваха всички камбанарии на крайбрежието, които са много високи, за да служат при нужда като ориентири на хората в морето.
След няколко мига старецът като че ли намери в полумрака това, което търсеше; погледът му се спря на едно място, оградено с дървета, стени и покриви, което едва се забелязваше сред равнината и горите и което беше чифлик; той поклати глава, доволен като човек, който мислено си казва: там е! И започна да чертае с пръст във въздуха скицата на един път през плетищата и нивята. От време на време той се вглеждаше в един безформен и едва забелязващ се предмет, който се развяваше над централния покрив на чифлика, и като че ли се питаше: какво е това? Поради късния час не се различаваха нито формата, нито цветът му; не беше ветропоказател, защото се развяваше, пък и нямаше причина да бъде някакво знаме.
Той беше уморен и продължаваше с удоволствие да седи на този камък; беше се отпуснал в оная смътна забрава, в която изпадат уморените хора в първата минута на почивка.
В края на деня има един час, който може да се нарече безшумен — това е часът на безмълвието, часът на свечеряването. Сега беше именно такъв час. Той се наслаждаваше; гледаше и слушаше. Какво? Спокойствието. И свирепите дори изпадат в мигновена меланхолия. Изведнъж това спокойствие бе не смутено, а подчертано от минаващи гласове. Бяха гласове на жени и на деца. Случва се понякога в мрака да се чуе неочаквана весела глъчка. Сред храсталаците не се виждаше групата, от която идваха гласовете, но се разбираше, че тази група крачи в подножието на дюната и върви към равнината и гората. Тия гласове, ясни и свежи, достигаха до замисления старец; бяха така близки, че той не пропускаше нито дума.
Един женски глас казваше:
— Да побързаме, Флешар. Оттук ли?
— Не, оттам.
И диалогът между двата гласа продължаваше — единият глас беше висок, другият плах.
— Как се казва този чифлик, в който сега живеем?
— Ерб-ан-Пел.
— Далече ли сме още?
— Най-малко четвърт час.
— Да побързаме да стигнем за чорбата.
— Вярно е, че сме закъснели.
— Трябва да тичаме. Но вашите хлапета са уморени. Ние сме само две жени — не можем да носим три дечица. Ама вие си носите едното, Флешар. То тежи като олово. Отбихте я тази лакомница, но продължавате да я носите. Лош навик. Накарайте я да върви. Ах, жалко, чорбата ще бъде студена.