Деветдесет и трета година

Под това име имаше друг един подпис, който беше напечатан с много по-дребен шрифт и затова не можеше да се прочете поради слабата светлина.

Старецът нахлупи шапката си до очите, загърна се с морската си пелерина чак до брадата и бързо се спусна надолу по дюната. Очевидно беше, че е излишно да се бави на този осветен връх.

Може би дълго време бе стоял там; горната част на дюната беше единствената точка на пейзажа, която още оставаше видима.

Стигнал долу в тъмнината, той тръгна бавно.

Насочи се по посока на пътя, който си бе начертал, към чифлика, навярно считаше, че там е по-безопасно.

Навсякъде беше безлюдно. Беше часът, когато нямаше минувачи.

Зад един храст той се спря, свали пелерината си, обърна жакета си откъм косматата страна, после отново върза на врата си пелерината, която беше дрипа, завързана с въже, и пак тръгна по пътя.

Беше светло от луната.

Стигна до един кръстопът, където се издигаше стар каменен кръст. Върху фундамента на кръста имаше бял квадратен лист, подобен на афиша, който току-що бе прочел. Приближи се до него.

— Къде отивате? — попита един глас.

Той се обърна.

В храстите на плета имаше човек, висок на ръст като него, стар като него, като него с бели коси и още по-дрипав от самия него. Почти негово подобие.

Този човек се подпираше на дълга тояга.

Човекът продължи:

— Питам ви къде отивате.

— Най-напред къде се намирам? — каза той спокойно, почти високомерно.

Човекът отвърна:

— Намирате се в сеньорията Танис и аз съм просякът, а вие сте сеньорът.

— Аз?

— Да, вие, господин маркиз дьо Лантенак.