Деветдесет и трета година

— А къде искате да отида?

— У дома.

Маркизът изгледа просяка.

— Слушайте, господин маркиз, не е хубаво у мене, но е сигурно. Колибата е по-ниска от мазе. Подът е легло от водорасли, таванът е покрив от клони и трева. Елате. В чифлика ще бъдете разстрелян. При мене ще спите. Трябва да сте уморен; а утре сутринта сините ще тръгнат в поход и вие ще отидете където си искате.

Маркизът разглеждаше този човек.

— На коя страна сте вие впрочем? — попита маркизът. — Републиканец ли сте? Роялист ли сте?

— Аз съм бедняк.

— Нито роялист, нито републиканец?

— Не вярвам.

— За или против краля?

— Нямам време за такива работи.

— Какво мислите за това, което става?

— Нямам с какво да живея.

— Все пак идвате ми на помощ.

— Видях, че сте извън закона. Какво е това законът? Може ли човек да бъде извън? Не разбирам. Ами аз дали съм в закона? Или съм извън закона? Нищо не зная. Да умреш от глад — това значи ли да си в закона?

— Откога умирате от глад?

— От цял живот.

— И ще ме спасите?

— Да.

— Защото си казах: ето един още по-беден от мене; аз имам право да дишам, той няма.

— Вярно е. И ме спасявате?

— Разбира се. Сега сме братя, ваша светлост. Аз прося хляб, вие — живот. Ние сме двама просяци.

— Но знаете ли, че моята глава е оценена?

— Да.

— Откъде знаете?

— Прочетох афиша.

— Знаете да четете?

— Да. И да пиша. Защо трябва да бъда говедо?

— Тогава, щом знаете да четете и сте прочели афиша, вие знаете, че човекът, който ме предаде, ще спечели шестдесет хиляди франка?

— Зная.

— И то не в банкноти.

— Да, зная, в злато.

— Знаете ли, че шестдесет хиляди франка са цяло състояние?

— Да.

— И този, който ме предаде, ще забогатее?

— Е, ами после?

— Ще бъде богат.

— Точно това помислих. Щом ви видях, казах си: „Като си помисля, че някой, който предаде този човек, ще спечели шестдесет хиляди франка и ще забогатее! Я да побързаме да го скрием.“

Маркизът следваше бедняка.

Влязоха в един гъсталак. Там се намираше бърлогата на просяка. Един голям стар дъб беше приютил този човек при себе си в нещо като стая, издълбана под корените му и прикрита от клоните му. Беше тъмна, ниска, скрита, невидима. Имаше място за двама.

— Предвиждал съм, че може да имам гост — каза просякът.

Този вид землянки, срещани в Бретан по-често, отколкото се предполага, се нарича на селски език „карнишо“. Така казват и на скривалищата в дебелите стени.

В „карнишото“ има само няколко гърнета, одър от слама или от измита и изсушена морска трева, за завивка дебела черга от кълчища, лоени светилници и за кибрит сухи клечки, намазани със смола.

Те се наведоха, попълзяха малко, влязоха в землянката, в която големите корени на дървото образуваха причудливи прегради, и седнаха върху куп сухи морски водорасли, които бяха леглото. Отворът между два корена, през който влязоха и който служеше за врата, пропускаше някаква светлина. Нощта бе настъпила, но очите се приспособяват и дори в мрака намират светли петна. Отражение от лунната светлина смътно очертаваше входа. В един от ъглите имаше стомна с вода, питка от елда и кестени.