Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
— Да вечеряме — каза беднякът.
Разделиха си кестените; маркизът даде своето парче сухар; отхапваха и двамата от същата черна питка и пиеха от стомната един след друг.
Завърза се разговор.
Маркизът започна да разпитва човека.
— Значи, за вас е все едно дали става нещо или нищо не става?
— Почти. Вие сте сеньори, вие, другите. Това са ваши работи.
— Все пак това, което става…
— Това става по-горе.
После просякът добави:
— А има и работи, които стават още по-горе — слънцето изгрява, луната намалява или се увеличава, с тия неща се занимавам.
Той отпи глътка вода от стомната и каза:
— Хубава прясна вода!
После продължи:
— Как намирате тази вода, ваша светлост?
— Как се казвате? — каза маркизът.
— Казвам се Телмарш, а ми казват Кеман.
— Разбирам. Кеман е местна дума.
— Която значи просяк. Имам още един прякор — Старика.
И продължи:
— Ето вече от четиридесет години ме наричат Старика.
— Четиридесет години! Ами вие нали сте били млад.
— Никога не съм бил млад. А вие винаги сте млад, господин маркиз. Краката ви са двадесетгодишни, катерят се по голямата дюна; аз вече не мога да ходя, след четвърт левга се уморявам. А при това сме на една възраст; но спрямо нас богатите имат предимството, че ядат всеки ден. Яденето запазва.
След като помълча, просякът продължи:
— Бедни и богати — това е страшна работа. Това предизвиква катастрофите. Поне аз така виждам нещата. Бедните искат да бъдат богати, богатите не искат да бъдат бедни. Мисля, че това е отчасти причината. Аз не се бъркам. Събитията са си събития. Аз не съм нито за кредиторите, нито за длъжниците. Зная, че като имаш дълг, трябва да го платиш. Това е всичко. Бих предпочел да не убиват краля, но ми е трудно да кажа защо. На това ми отвръщат: ами че някога окачваха хората ви по дърветата заради нищо! А знаете ли пък, че за един застрелян кралски сръндак обесиха един човек, който имаше жена и седем деца. Има какво да се каже и за двете страни.
Той млъкна, после добави:
— Разбирате ли, аз всъщност нищо не зная — идват, отиват си, стават едни работи; обаче аз си стоя тук под звездите.
Телмарш пак замислено се спря, после продължи:
— Аз малко зная да намествам навехнато и счупено, малко съм доктор, познавам билките, извличам полза от растенията, селяните, които виждат, че за нищо се взирам, ме считат за магьосник. Понеже мисля, смятат, че зная.
— Вие от този край ли сте? — каза маркизът.
— Никога не съм излизал оттук.
— Познавате ли ме?
— Как не. За последен път ви видях преди две години, когато заминахте. Вие отидохте оттук в Англия. А преди малко забелязах един човек на върха на дюната. Висок човек. Такива високи хора са рядкост; Бретан е страна на ниски хора. Добре се вгледах, бях чел вече афиша. Казах си: я виж ти! А когато слязохте, имаше луна, аз ви познах.
— Обаче аз не ви познавам.
— Гледали сте ме, но не сте ме виждали.
И Телмарш, Кемана, добави:
— Аз пък ви виждах. На просяка и на минувача погледът не е еднакъв.
— Нима съм ви срещал преди?
— Много често, тъй като аз съм вашият просяк. Аз бях беднякът в края на вашия замък. Имало е случаи да ми давате милостиня; но този, който дава, не гледа, а онзи, който получава, разглежда внимателно и наблюдава. Кажеш ли просяк, все едно че казваш шпионин. Но аз, макар често да съм унил, се мъча да не бъда лош шпионин. Аз протягах ръка, вие виждахте само ръката и хвърляхте милостинята, от която имах нужда сутринта, за да не умра от глад вечерта. Случвало се е да гладувам по двадесет и четири часа. Понякога едно су ми е спасявало живота. Аз ви дължа един живот, връщам ви го.
— Наистина вие ме спасявате.
— Да, спасявам ви, ваша светлост.
И гласът на Телмарш стана строг:
— При едно условие.
— Какво е то?
— Че не идвате тук да правите зло.
— Идвам тук, за да правя добро — каза маркизът.
— Да спим — каза просякът.