Аз съм пратеникът

- Моля ви - казвам най-сетне, - нали няма да му направите нищо?

Суровият поглед се смекчава.

-Няма.

Това е най-хубавата дума, която съм чувал някога.

- Но хич не го бива за пазач - добавя другият, докато си довършва пая и топи последните залъци в соса. - Знаеш ли, че когато влязохме, спеше?

- Не се съмнявам.

- А когато се събуди, дойде да проси храна.

- И какво?

- Дадохме му пай.

- Печен или замразен?

- Печен, Ед! - засяга се той. - Все пак не сме диваци. Дори сме доста цивилизовани, може да се каже.

- А за мен остана ли?

- Съжалявам, кучето изяде последното парче.

Ненаситен гладник, казвам си аз, но не мога да му се сърдя. Кучетата ядат каквото им падне. С природата не се спори. Както и да е, не е зле да ги хвана натясно.

Изстрелвам светкавично:

- Кой ви прати?

Изречен, въпросът ми губи скорост и увисва безпомощно във въздуха. Изправям се и предпазливо сядам на един от свободните столове. Чувствам се малко по-уверено, защото вече осъзнавам, че ставащото е част от онова, което предстои да се случи.

- Кой ни е пратил ли? - повтаря онзи с пая. - Добър въпрос, Ед, но знаеш, че не можем да ти кажем. За нас ще бъде огромно удоволствие, но и ние самите не знаем. Просто си вършим работата, за която ни плащат.

Тук избухвам.

- Какво? - Това не е въпрос, а обвинение. - На мен никой не ми плаща! Никой не ми дава...

И получавам шамар. Солиден.

Мъжът сяда и продължава да яде, потапяйки последния залък в локвичката сос в чинията си.

Това ми дойде в повече, мисля си. Хиляди благодарности.

Той спокойно дояжда коричката, преглъща и казва:

- Я стига си хленчил, Ед! Всички имаме задължения. Всички страдаме. Всички търпим разочарования в името на общото благо.

Приятелят му е впечатлен, както и той самият.

Двамата си кимат.

- Хубаво го каза - заявява вторият. - Опитай се да го запомниш.

- Да, трябва. Как беше, в името на...

Той се замисля, но не успява да го повтори.

- Общото благо - подсказвам тихичко.

- Какво, Ед?

- Общото благо.

- Да, разбира се! Ще ми дадеш ли нещо за писане, Ед?

-Не.

- Защо?

- Тук не е книжарница.

- Пак този тон!

Той се изправя, удря ми нов шамар, по-силен от предишния, и небрежно се отпуска на стола.

- Хубав шамар - казвам. - Заболя ме.

- Благодаря. - Той поглежда ръката си, омазана с кръв и мръсотия. - Много си зле, Ед, да знаеш.

- Знам.

- Какво ти става?

- Искам пай.

Честна дума, понякога съм същинско дете. Сигурно вече сте го разбрали от досегашните ми постъпки. Голямо досадно дете. Марв не е единственият.

Онзи, който ме шамароса, ме имитира с тъничко гласче:

- Искам пай... - И добавя с въздишка: - Ти чуваш ли се? Трябва да пораснеш, да знаеш.

- Знам.

- Е, първата стъпка е направена.

- Благодаря.

- Та докъде бяхме стигнали?

Всички се замисляме.