Аз съм пратеникът

Чакам.

И се опитвам да намеря по-добър отговор.

Господи, как е застинал пистолетът в ръката ми! Студен и топъл, хлъзгав и грапав едновременно. Не мога да овладея треперенето си. Знам, че ако ще го направя, ще трябва да опра пистолета в плътта на човека, иначе няма да уцеля. Ще трябва да забия куршума в него и да гледам как човешката му кръв го залива. Да го гледам как умира в прилив на неосъзната жестокост. И колкото и да си казвам, че постъпвам правилно, продължавам да търся отговор - защо тъкмо аз? Защо не Марв, Одри или Ричи?

"Проклеймърс" кънтят в главата ми.

Представете си го.

Представете си как убивате някого под съпровода на двама шотландски кретени с очила и зализани прически. Как ще я слушам тази песен някога? Какво ще правя, ако я пуснат по радиото? Ще си мисля за нощта, когато съм убил друг човек и съм отнел живота му със собствените си ръце.

Треперя и чакам. Треперя и чакам.

Той започва да хърка. И така с часове.

Първата утринна светлина започва да се мержелее на хоризонта и малко преди слънцето да се покаже на изток, решавам, че е време.

Събуждам го с пистолета. Този път той реагира мигновено и аз отново заставам на три метра зад него. Той се изправя и понечва да се обърне, но размисля. Приближавам се и насочвам пистолета към тила му.

- Аз съм избран да сложа край на това, което причиняваш на семейството си. Гледах те какво правиш с тях. Това не може да продължава. Кимни, ако ме разбираш. - Той бавно кима. - Разбираш ли, че ще умреш заради това, което правиш?

Този път няма отговор. Удрям го още веднъж.

- Е?

Той кима.

Слънцето подава глава иззад хоризонта и аз стискам по-здраво пистолета. Пръстът ми е на спусъка. По лицето ми се стича пот.

- Моля те! - простенва той.

Привежда се напред, готов да рухне. Има чувството, че ако падне, ще умре. Разтърсват го ридания, от които още повече ми призлява.

- Съжалявам, толкова... Ще спра, няма вече...

- Какво ще спреш?

- Знаеш какво... - измънква той.

- Искам да го чуя.

- Ще спра да я карам да...

- да я караш?

- Добре де, да я насилвам.

- Така е по-добре. Продължавай.

- Няма вече, обещавам.

- Как мога да ти вярвам, по дяволите?

- Можеш.

- Това не е отговор. Все едно нищо не си ми казал. - Сръчквам го по-силно с пистолета. - Отговори ми!

- Защото ако продължавам, ти ще ме убиеш.

- Ще те убия още сега!

Отново ме тресе и съм плувнал в пот. Не мога да повярвам, че това ми се случва.

- Сложи си ръцете на тила!

Той се подчинява.

- Иди до ръба.

Той го прави.

- Как се чувстваш сега? Но си помисли, преди да ми отговориш. От това какво ще ми кажеш зависи много.

- Чувствам се, както се чувства жена ми всяка вечер, когато се прибирам.

- Уплашен до смърт?

- Да.

- Точно така.

Приближавам се до него, насочвам пистолета и се прицелвам.

Спусъкът е хлъзгав от пот.