Аз съм пратеникът

Минава и третият ден, но все още няма нищо.

Отскачам до "Едгар Стрийт". Къщата е тъмна. Жената и момиченцето спят, а мъжът още не се мярка никакъв. Замислям се за момент дали да не се върна при Катедралата да видя - ами ако е скочил или му се е случило нещо?

Но се сепвам.

Може ли да съм такъв смешник?

От мен се очакваше да го убия, а аз съм седнал да се тревожа за здравето му. Чувствам се виновен за всичко, което му сторих, но от друга страна ме мъчи чувство за вина, че не го убих. Все пак нали затова бях пратен! Мисля, че пистолетът в пощенската ми кутия беше недвусмислен знак.

Може би се е добрал до магистралата и е продължил пеша.

А може да се е хвърлил от скалата.

Налагам си да спра, преди да съм изредил всички възможни сценарии. Скоро няма да имам време да се притеснявам. Още няколко дни.

Една вечер се връщам, след като сме играли карти, и къщата мирише различно. Освен миризмата на Портиер се долавя и още нещо. В носа ме удря ароматът на пекарна. На пай.

Пристъпвам колебливо към кухнята и виждам, че лампата е запалена. Някой седи в моята кухня и яде пай, който е извадил от камерата ми и е опекъл. Усещам миризмата на колбаси и сос. Няма как да не надушиш соса.

С нищо неоправдан оптимизъм се оглеждам за нещо тежко, което да използвам като оръжие, но откривам само дивана.

Когато влизам в кухнята, виждам само една самотна фигура. Не вярвам на очите си.

На масата ми седи мъж с бандитска маска на главата и яде пай с месо и сос. Връхлитат ме рояк въпроси, но нито един не е на място. Човек не може всеки ден да види такова нещо. Докато се чудя какво да правя, с внезапна паника осъзнавам, че още един стои зад мен. Не!

Събужда ме сочно облизване.

Портиер.

Слава богу, добре си, казвам му. Не с думи - просто затварям очи с облекчение.

Той ме облизва отново, а езикът му е червен от кръвта, която се стича по лицето ми. Усмихва ми се.

- И аз те обичам - казвам му с призрачен глас. Не съм сигурен дали наистина излиза от гърлото ми и дали е истински. Осъзнавам, че не чувам нищо извън мен. Всичко е вътре и някак застинало.

Мърдай, казвам си, но не мога. Сякаш съм зазидан за пода на кухнята. Дори правя грешката да се опитам да си спомня какво е станало. В резултат на това около мен се надигат неясни шумове и лицето на Портиер, надвесено отгоре, се размива. Виждам го като предвестник на смъртта. Това може би е прологът.

Съзнанието ми се свива на кълбо.

И се приготвя да заспи.

Пропадам вътре в себе си и се чувствам в капан. Сгромолясвам се през няколко пласта мрак и почти съм стигнал дъното, когато нечия ръка сякаш ме сграбчва за гърлото и ме измъква в реалността, при болката. Този някой буквално ме влачи през кухнята.

Флуоресцентната светлина ме реже през очите, а от миризмата на пай със сос ми се гади.

Подпират ме в седнало положение на пода и аз оставам там почти без съзнание, стиснал главата си с ръце.

Скоро от мъглата изникват двете фигури и вече ги различавам в бялата светлина на кухненската лампа.