Аз съм пратеникът

- Отваряй си очите - казвам му, когато излизаме на улицата. Параноята вече се е загнездила ♥ мен. Мисля си за мъжа от "Едгар Стрийт", макар да знам, че е последната ми грижа. По-скоро трябва да се притеснявам от онзи, който ми е пратил асото каро. Имам неприятното чувство, че те вече знаят, че съм изпълнил поръчението, и скоро ще ми пратят следващата карта.

Пики. Купи. Спатии.

Чудя се коя ли ще е следващата карта, която ще намеря в пощенската кутия. Пиките ме притесняват най-много. А асото пика направо ме плаши. Винаги ме е плашело. Мъча се да не мисля за това. Имам чувството, че ме наблюдават.

Късно следобед правим солиден преход и се озоваваме у Марв, където се е събрал много народ.

Влизаме в двора и аз го викам. Марв отначало не ме чува, но когато се приближава, казвам:

- Пиши ме и мен, Марв.

Той разтърсва ръката ми, сякаш току-що съм го поканил за шафер на сватбата си. За Марв е важно и аз да участвам, защото от няколко години играем заедно на този ден и той иска това да се превърне в традиция. И понеже си вярва, не бива да гледам отвисоко на тази работа. Това е положението.

Наблюдавам Марв и останалите хора в задния му двор.

Те никога няма да напуснат това място. Няма да поискат и това е хубаво.

Говоря си още малко с Марв и се опитвам да си тръгна, макар че няколко души ми предлагат бира от хладилните си чанти. Всички са с бермуди, потници и джапанки. Марв идва с мен до вратата, където ме чака Портиер. Вече съм почти на ъгъла, когато ме повиква.

- Ей, Ед!

Обръщам се. Портиер продължава. Никога не се е интересувал особено от Марв.

- Благодаря.

- Няма защо - казвам и си тръгвам. Връщам Портиер у дома, отивам в гаража и се разписвам. Докато карам през града, отново си мисля за изминалата нощ. Фрагменти от нея стоят край пътя и препускат редом с колата. Когато някой от образите забави ход и избледнее, на негово място идва друг. Вглеждам се за миг в огледалото и не мога да се позная. Имам чувството, че не съм аз. Дори като че ли не си спомням кой е този Ед Кенеди.

Не чувствам нищо.

Имам късмет, че на другия ден съм почивка. С Портиер седим в парка на главната улица. Следобед е и съм купил по един сладолед за двамата. Две в едно. Манго и портокал за мен, дъвка и капучино за него. Хубаво ни е да седим на сянка и да ядем сладолед. Наблюдавам внимателно как Портиер деликатно се захваща с лакомството, като първо размеква фунийката с лигите си. Голяма работа е.

Нечии стъпки изшумоляват в тревата зад нас.

Сърцето ми подскача.

Виждам сянка. Портиер продължава да яде - може да е голяма работа, но като пазач никакъв го няма.

- Здравей, Ед - прозвучава познат глас.

Сърцето ми се връща на мястото си. Това е Софи и аз зървам за миг атлетичните й крака, докато ме пита може ли да седне при мен.

- Разбира се - казвам. - Искаш ли сладолед?

- Не, благодаря.

- Не искаш ли да правиш компания на Портиер?

- Не, благодаря - засмива се тя. - Портиер ли?

Погледите ни се срещат.

- Това е дълга история.