Аз съм пратеникът

Останките на онзи смъртник сигурно още са проснати на равната земя и вдишват праха, наслояващ се в дробовете му.

Единственото, което искам в този момент, е да вляза вътре и да прегърна Портиер. Дано и той да ме прегърне.

Двамата пием кафе.

- Хубаво ли е? - питам го.

Великолепно, отговаря той.

Понякога ми се иска да съм куче.

Слънцето вече наистина е изгряло и хората тръгват на работа. Аз седя до кухненската маса и си мисля, че със сигурност никой на моята безлична, влажна от росата улица не е имал нощ като моята. Представям си ги как стават през нощта, за да пуснат една вода, или получават едновременно оргазъм в леглата си, а аз цяла нощ съм бил навън и съм тикал дулото на пистолета в тила на друг човек. Защо аз? Както обикновено няма отговор. Знам само, че би било чудесно да правя любов, а не опит за убийство. Имам чувството, че съм изгубил нещо и кафето ми изстива. Вонята на Портиер се надига от пода и ме погалва. Сънливостта му ме успокоява и разгонва тежките мисли.

Малко след това телефонът иззвънява.

О, не, само това ти липсва, Ед.

Те са, нали?

Пулсът ми се учестява и се заплита. Глупав пулс. Продължавам да седя.

Телефонът звъни.

Петнадесет пъти.

Прескачам Портиер и гледам тъпо слушалката. Най-сетне се решавам да вдигна. Гласът ми е сипкав като сух пясък.

- Ало!

Гласът отсреща е гневен, но слава богу, е на Марв. Някъде отзад се чува шум. Чукане, коване, ругатни. И на този фон - гласът на Марв.

- Благодаря, че вдигна скапания телефон, Ед! - казва той. Лично на мен в този момент изобщо не ми е до това. - Вече си мислех...

- Я млъквай, Марв! - сопвам му се и затварям.

Както се и очаква, той пак звъни.

- Какво ти става, по дяволите?

- Нищо, Марв.

- Престани с глупостите, Ед. Тая нощ ми се разказа играта.

- Какво, да не си се опитвал и ти да убиеш някого?

Портиер ме поглежда, сякаш пита дали не търсят него, но бързо се преориентира към паничката си и започва да я облизва с надеждата да открие някакви остатъци от кафе.

- Пак ли започваш с тези безсмислици? - Безсмислици. Харесва ми, когато тип като Марв използва такива думи. - Чувал съм какви ли не извинения, Ед, но такова нещо за пръв път чувам.

Предавам се.

- Добре де, Марв, забрави. Казах го ей така.

- А, хубаво тогава. - Марв е най-доволен, когато нямам какво да кажа. Най-сетне си идваме на думата, както е разчитал. - Какво, помисли ли си?

- За кое?

- Знаеш за кое.

Неволно повишавам тон.

- Не, Марв, нямам никаква представа за какво говориш. Едва е съмнало, цяла нощ не съм си бил вкъщи и някак си не съм подготвен емоционално за този задушевен разговор! -Иска ми се пак да затворя, но устоявам на изкушението. - Бъди така добър и ми кажи за какво става дума.

- Добре де, добре. - Държи се, сякаш аз съм най-голямото копеле на света и той ми прави услуга, като не затваря. - Просто някои от момчетата питат дали ще участваш, или не.

- В кое?

- Знаеш в кое.

- Просветли ме.

- В Коледния мач естествено.