![Господарят Демон [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/6/9/5/gospodaryat-demon-bg-download.jpg)
Господарят Демон [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Линдскольд Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят Демон [bg]». Краткое содержание книги:
Почитателите на Зелазни, за които „Господарят на светлината“ е романът номер едно на гениалния писател, може би ще поставят този на второ място.
Ако някоя заблудена душа за пръв път чува името на Роджър Зелазни, нека започне пътя към дома с това великолепно произведение.
Мда, подобен вид едва ли е най-подходящ за света на хората. Ето защо набързо си придадох човешкия облик, който използвам при сравнително редките си пътешествия навън, а именно китаец на средна възраст с черна, лъскава коса, недокосната от сивотата на годините, висок, но не прегърбен, с едва забележимо надменна осанка. Издокарах се с монотонната обвивка, властваща в сегашната американска мода, и едва сдържах една въздишка по елегантните одежди на потъналия в забравата на миналото древен Китай.
Цялата тази подготовка ми отне само няколко крачки отвъд гърлото на бутилката. Както бях пожелал, намирах се в гараж, притежаван от сина на починалата госпожа, която доскоро държеше бутилката на масата в своята гостна. Синът все още не беше решил дали да даде бутилката на жена си, или да я остави на масата, където да й се любува от време на време. Нямах мнение по този въпрос и затова не бързах да се намесвам.
Измъкнах се незабележимо през полуотворената странична врата на гаража и поех с небрежна походка към „Раят на пиците“, до който оставаха още няколко пресечки.
Беше звездна, но безлунна нощ, студена и ветровита. Усетих, че нещо не е наред, когато пресичах парка, защото долових мирис на кръв и пица. И на демони.
Станах невидим. Продължих нататък съвършено безшумно. Същевременно в мен се пробуждаха всички умения да причинявам смърт и болка, които бях изучавал неведнъж през изминалите години. В този момент бях едно от най-опасните създания на планетата.
И тогава ги зърнах. Бяха трима…
Бяха го провесили надолу с главата от най-долния клон на дървото. Имаше отвори на много места по тялото му, откъдето пиеха кръв. Късаха с дребните си остри зъбки парчета месо и ги поглъщаха лакомо.
Приближих се. Общо бяха шестима, скупчени край увисналия труп на нещастния О’Кифи. Около петдесетина сантиметра високи, жълтооки, набити и яки. Имаха къси, заострени нокти. В тревата зад тях се въргаляше празна кутия от пица.
— Харесва ли ви човешкото? — попита, примлясквайки, единият от тях.
— А, по-вкусно е от пицата — отвърна друг.
— Ей, опитайте късче с малко пеперони отгоре. Страхотно е — подметна трети.
Вдигнах ръце и се появих в огнения кръг, който сега ни обрамчваше. Изведнъж и шестимата се вкамениха от кръста надолу. Взеха да църкат като опитни мишки, а погледите им се впиха в лицето ми.
— Олеле! Това ще е някой от големите батковци — проплака един от тях.
— Ей, шефе — подвикна друг. — Не можем да ти се поклоним, докато сме вързани така. Страхотна шегичка, а? Ха-ха. Хайде сега ни пусни.
Пресегнах се, вдигнах онзи, който бе заговорил последен, и гласът му утихна, докато бавно го смачквах. Накрая пуснах останките му на земята, изопнах ръце, които изглеждаха като дялани от гранит менгемета, и превърнах юмруците си в нагорещени, огнени топки, с които започнах да го млатя, лишавайки го от всякаква надежда за регенерация.
— Ей, ама ние наистина съжаляваме — обади се друг.
— Хайде сега. Какво толкоз сме направили? — рече този до него.
Замахнах и го разпилях на молекули, превръщайки света в мъничко по-добро място за живеене. Останалите подеха общ хленч.
— Тишина! Ще говорите, когато ви се каже! — наредих им аз. — Знаете ли какво сте вие? Малки досадни фъшкии, които развалят всичко, до което се докопат. Нищожества, ето какво сте!
— Така е, прав си, ние сме нищожества — съгласи се един от тях. — Малки фъшкии, каквото кажеш. А ти си от големите началници. Въобще не сме искали да ти се изпречваме на пътя. Хайде, пусни ни. Ще ти бъдем роби до гроб, че и след това. Кажеш ли „фъшкии“, ще ядем фъшкии, присмивай ни се, прави каквото щеш. Само ни нареди и ще го изпълним — ще трепем врагове, ще ти ближем краката…
Изпепелих го и останалите се разтрепериха неудържимо.
Най-сетне четвъртият завъртя глава към О’Кифи.
— Този човек… — прошепна той. — Правиш го, защото го убихме, така ли?
— Съмна се… — въздъхнах аз. — Някой да попита защо.
— Тъй вярно, господарю — поизправи се той. — Твой човек ли беше?