Господарят Демон [bg]

Ангъс кимна.

— Значи можеш да ме отведеш там?

— Ами да.

— Всъщност, ти ли си местният тартор на призраците? Необходимо ли е да търся някой по-висшестоящ, за да получа разрешение да се забъркам в хорските дела?

— Не… но какво всъщност си намислил?

Бръкнах в кесията и извадих три шлифовани изумруда, големи колкото нокът на палец.

— Подарък за теб, всемогъщи мъдрецо — произнесох тържествено. — За да се вслушаш в молбата ми.

Той ги прие почтително, вдигна ги един след друг към луната и надзърна през тях.

— Проклет да съм! Шлифовката им е безупречна!

— Разбира се. А сега, позволи ми да ти разкажа за О’Кифи.

Ангъс от Хълмовете отвори бутилката, отпи и ми я подаде. Бирата си я биваше.

— Хайде, започвай.

— И така, след като Оли се оженил, жена му родила близнаци — момче и момиче — подех аз. — Само дето умряла при раждането.

— Тъжно.

Кимнах.

— Та Оли оставил децата при снаха си и се запътил към Дъблин, за да продаде семейната си гъдулка, та да вземе малко парици, с които да захване някаква работа и да издържа семейството си. В неговото село изглежда нямало никакви перспективи. Запознахме се, помолих го да ми посвири, а след това му предложих да постъпи на работа при мен. Оттогава живеем заедно. Имаше кой да се грижи за децата, а и аз го пусках при тях винаги когато пожелаеше.

Ангъс кимна.

— Сигур наследниците му са се запилели нейде по света.

— Така е. Ето защо исках да подаря нещо на човек от неговото селце. Нещо, което да пази местните хорица от лоша поличба, или каквото е там в света на хората. Глад, детски болести, строшени трактори…

— Добро сърце имаш, китайски мъдрецо — рече той. — Сигурно си мислиш, че ще ти препоръчам селския свещеник или кмета като хора, които най-добре познават нуждите и болежките на съселяните си, но не е тъй. Джордж О’Кифи, съдържателят на тукашната пивница, се слави като отзивчив и честен човек, плюс това е и наследник на твоя приятел. Ела, ще те запозная с него. Мисля, че ще е най-добре, ако лично му разкажеш твоята история, така че си приготви няколко дребни вълшебства, за да бъдеш по-убедителен.

Ангъс, естествено, се оказа съвършено прав. Така или иначе, наложи се да покажа на какво съм способен — с цената на един излекуван артрит и няколко незначителни катаракти. Имах чувството, че осигурявам на своя нов приятел дълги години на почтително пребиваване в кръчмата и солидни количества безплатна бира.

Когато приключих, изправих се и обявих пред двамата.

— Сега е време да си вървя.