Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Трябва да ти кажа нещо — каза Бил с хладния си, спокоен глас.
Вече си слагах ръкавиците, но преустанових заниманието си, макар че все още нямах сили да го погледна. Можеше да го каже на гърба ми.
— Ако нещо се случи с мен — продължи той (и точно тук трябваше да проявя първия признак на тревога), — отвори скривалището, което оборудвах у нас. Там би трябвало да се намира компютърът ми, заедно с няколко диска. Не казвай на никого. Ако компютърът ми не е в скривалището, ела да го потърсиш в моята къща. Ела през деня, и то въоръжена. Вземи компютъра и всички дискове, които откриеш, и ги скрий в „хралупата“ ми, както ти я наричаш.
Кимнах. Не можех да се доверя на гласа си.
— Ако не се върна и не ти се обадя в продължение на… осем седмици, да речем… да, осем седмици, тогава разкажи на Ерик всичко, което чу от мен днес. И премини под негова закрила.
Не казах нищо. Бях твърде отчаяна, за да вдигам скандали, но наближавах точката си на размекване. Потвърдих заръките му с леко кимване на глава. Конската ми опашка погъделичка тила ми.
— Скоро заминавам за… Сиатъл — каза Бил. Студените му устни докоснаха кожата на врата ми.
Лъжеше, разбира се.
— Ще поговорим, когато се върна.
Незнайно защо, това не ми прозвуча като привлекателна перспектива. Звучеше направо зловещо. Отново кимнах, без да обелвам и дума, защото вече наистина плачех. Но по-скоро бих умряла, отколкото да му позволя да види сълзите ми.
Ето така се разделихме с него в онази студена декемврийска вечер.
На другия ден, на път за работа, си позволих да направя неразумно отклонение от обичайния маршрут. Намирах се в онова настроение, когато си мислиш, че всичко наоколо е от ужасно по-ужасно. Въпреки почти безсънната нощ вътрешният ми глас ми подсказваше, че мога да се почувствам още по-зле, ако мина по „Магнолия Крийк Роуд“. Естествено, точно така и направих.
В старото имение на Белфльор, носещо гордото име Бел Райв, кипеше оживление като в същински пчелен кошер дори в този студен и мрачен ден. Отпред имаше микробуси на службата за борба с вредните насекоми и на фирма за кухненски дизайн, а до задния вход на огромната довоенна сграда бе паркиран камион на частен предприемач, занимаващ се с външна мазилка и покриви. За Карълайн Холидей Белфльор — престарялата дама, която бе управлявала Бел Райв и (поне отчасти) Бон Темпс през последните осемдесет години, — животът просто бе песен. Зачудих се как ли приемаха адвокатката Порша и полицаят Анди всичките тези благоустройствени промени в Бел Райв. Двамата бяха живели заедно с баба си (също както и аз с моята) през целия си съзнателен живот. Сигурно се радваха, че старицата се бе заела да постегне старото семейно имение.
А моята собствена баба беше убита преди няколко месеца.
Семейство Белфльор нямаха нищо общо с това, разбира се. А Порша и Анди нямаха никаква причина да споделят с мен радостта от наскоро придобитото си богатство. Всъщност и двамата ме избягваха като прокажена. Бяха ми длъжници и не можеха да се примирят с това. Те просто не знаеха колко много ми дължаха.
Семейство Белфльор бяха получили наследство от техен родственик, починал при „мистериозни обстоятелства някъде в Европа“ — това го чух от Анди, който пък го разправяше на свой колега полицай, докато пиеха в „Мерлот“. Максин Фортънбъри пък ми каза — когато един ден мина да остави някакви билети за томбола с предметни награди „ръчно бродирани завивки, изработени от женската група към Баптистката църква“, — че мис Карълайн преровила всички семейни документи, които успяла да изкопае, за да узнае името на благодетеля им, но така и не разбрала на кого дължат това загадъчно семейно наследство.
Но инак харчеше парите без капка угризение.
Дори Тери Белфльор, братовчед на Порша и Анди, вече паркираше чисто нов пикап в калния двор до караваната си. Харесвах Тери — ветеран от Виетнам с дълбоки белези по лицето, който нямаше много приятели — и не му завиждах за новото возило.
Но се замислих за моята стара кола и за карбуратора, който наскоро се наложи да сменя. Платих наведнъж целия ремонт, макар че се изкушавах да помоля Джим Дауни да му дам половината сума, а останалото — на вноски за период от два месеца. Но Джим имаше съпруга и три деца. Сутринта обмислях да попитам шефа ми, Сам Мерлот, дали не би могъл да удължи смените ми в бара. Особено сега, когато Бил заминаваше за „Сиатъл“. Спокойно можех и да живея в „Мерлот“, ако Сам се нуждаеше от мен. Защото аз със сигурност се нуждаех от парите.