Лебедова песен [bg]

74

— Да — каза Джош. — Мисля, че можем да я построим отново. — Усети, че ръката на Глори е стиснала неговата. Шивачката облегна глава на рамото му.

Той я прегърна. Двамата стояха пред изгорелите останки на църквата.

— Можем да го направим — каза Джош. — Разбира се, че можем. Имам предвид… че няма да е утре или следващата седмица… но можем да го направим. Вероятно няма да изглежда както преди, може би ще е по-зле… но може и да е по-добре. — Той я стисна нежно. — Нали?

Глори кимна.

— Да — отвърна тя, без да го погледне. Гласът ѝ беше сподавен от емоции. Най-накрая вдигна мокрото си от сълзите лице, а ръката ѝ посегна към повърхността на Маската на Йов, за да я опипа с пръсти. — Ти си… красив мъж, Джош — каза му нежно шивачката. — Дори сега. Дори с това. Дори никога да не се пропука, пак ще си най-красивият мъж, когото познавам.

— О, не съм чак толкова готин. Никога не съм бил. Трябваше да ме видиш, докато бях кечист. Знаеш ли какъв ми беше сценичният прякор? Черния Франкенщайн. Вече наистина приличам на такъв, нали?

— Не. И не мисля, че някога си приличал. — Пръстите на Глори проследиха твърдите образувания, след което свали ръка. — Обичам те, Джош — каза тя и гласът ѝ потрепери, но медните ѝ очи бяха сериозни и искрени.

Гигантът щеше да ѝ отговори, но се сети за Роуз и момчетата. Мина много време. Много, много време. Дали се скитаха някъде и търсеха храна и подслон, или бяха призраци, които живееха единствено в спомените му? Истинско мъчение беше да не знае дали са живи, или мъртви и като погледна лицето на Глори, осъзна, че може би никога нямаше да разбере. Дали беше безсърдечно и нелоялно от негова страна да се откаже от надеждата, че Роуз и синовете му може да са живи… или просто беше реалист? За едно обаче беше напълно сигурен: искаше да остане в земята на живите, вместо да броди из владенията на мъртвите.

Прегърна Глори и я притисна силно до тялото си. Усещаше острите ѝ кости върху палтото си и закопня за деня, в който щяха да приберат реколтата.

Също така копнееше да може да вижда през двете си очи и да може да диша нормално отново. Надяваше се неговата Маска на Йов да се пропука съвсем скоро, както беше сторила тази на Сестрата миналата вечер, но също така се страхуваше. Постоянно се чудеше как ще изглежда отдолу. Ами ако получеше лицето на някой, когото не познаваше? Засега се чувстваше добре и нямаше дори следа от треска. Това беше единственият момент в живота му, в който искаше да легне на легло.

Джош видя нещо в една замръзнала локва на земята на около метър пред него. Стомахът му се сви и той изрече тихо:

— Глори? Защо не се прибереш у дома? Ще си дойда след малко.

Тя се отдръпна от него объркана.

— Какво има?

— Нищо. Просто върви. Ще се поразходя още малко и ще помисля как да съживим отново църквата.

— Ще остана с теб.