Торбарите [bg]

Присегна към мен и изтръгна колана от ръцете ми. Когато го вдигна, револверът и един сгънат лист хартия паднаха от кобура. Той се наведе и ги вдигна.

— Откъде взе това?

— От стената в спалнята, до леглото на Невада — отвърнах аз. — Трябваше да се покатеря.

Баща ми прибра оръжието в кобура. Беше черен револвер, гладък черен револвер с инициали М.С. на дръжката. Дори аз бях достатъчно голям, за да разбера, че някой е сбъркал инициалите на Невада.

Баща ми се накани да мушне сгънатия лист хартия обратно в кобура, но го изтърва и той се разтвори. Видях снимка на Невада с някакви цифри над него и текст отдолу. Баща ми го загледа за миг, после пак сгъна листа и го натъпка в кобура.

— Остави това на мястото му — каза ядосано той. Виждах, че е побеснял. — Никога вече да не съм те заловил с чужди неща, иначе здраво ще те наложа.

— Няма защо да го биете, мистър Корд — чух гласа на Невада зад гърба си. — Аз съм виновен, че го оставих там, където момчето можеше да го достигне. — Обърнахме се. Той бе застанал там с тъмното си, безизразно индианско лице, протегнал ръка. — Ако ми го дадете, ще го прибера.

Баща ми мълчаливо му подаде оръжието и двамата останаха загледани един в друг. Никой не проговори. Вдигнах учуден очи към тях. И двамата се изучаваха внимателно. Най-после Невада каза:

— Ще хвана пътя, ако желаете, мистър Корд.

Знаех какво означава това. Невада си отиваше. Изведнъж нададох вик.

— Не? — изпищях аз. — Няма да правя вече така. Обещавам.

Баща ми ме погледна, после отново се вторачи в Невада. Лека усмивка заигра в очите му.

— Децата и животните знаят какво искат и какво е най-добре за тях.

— Така разправят.

— По-добре прибери това тъй, че никой никога да не го намери.

И в неговите очи сега заигра усмивка.

— Да, мистър Корд. Непременно.

Баща ми погледна към мен и усмивката му се стопи.

— Чуваш ли, момче? Само да те видя с нещо чуждо и те чака голям бой.

— Да, татко — отвърнах аз ясно и силно. — Чувам.