![Торбарите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/3/0/torbarite-bg-download.jpg)
Торбарите [bg]
- Автор: Роббинс Гарольд
- Серия: Торбарите #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: „М-Л“
- Переводчик: Ивайла Нецова
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Торбарите [bg]». Краткое содержание книги:
— Затвори очи.
Затворих ги. Усетих как пръстите й леко докоснаха клепачите.
— Отвори ги.
Отворих ги. Лицето й беше все така спокойно и непроницаемо.
— Усмихни се — нареди тя. — Така. — Тя направи широка, невесела усмивка, пародия на топлия начин, по който обикновено се усмихваше.
Аз се ухилих. Хилех се, докато незначителните боцкания, които усещах по бузите, започнаха адски да парят. Но продължих да се усмихвам.
— Добре — каза тя и изведнъж се усмихна. Истински. — Можеш да престанеш.
Престанах и я загледах.
— Как е, докторе? — направих усилие да се покажа спокоен. — Сигурно ужасно?
— Не е чак толкова лошо — отвърна уклончиво тя. — Както знаеш, никога не си бил безумно красив. Ето, виж сам.
Не погледнах в огледалото. Не ми се искаше още да се видя.
— Може ли най-напред да запаля една цигара, докторе?
Тя мълчаливо постави огледалото обратно на количката и измъкна от джоба на престилката пакет цигари. Седна на ръба на леглото, сложи една в устата си, запали я и ми я подаде. Усетих приятната сладост на червилото й, когато всмукнах дима.
— Беше здраво накълцан, след като Уинтроп те е избутал през отвора. Но за щастие…
— Ти знаеш това? — прекъснах я с въпроса си аз. — Искам да кажа, за Еймос. Как разбра?
— От теб. Докато беше под упойка. Разказваше случилото се на части, заедно с частиците стъкло, които вадехме от лицето ти. За щастие никой от важните лицеви мускули не е засегнат сериозно. Става въпрос предимно за повърхностни увреждания. Успяхме да направим необходимите присаждания бързо. И бих добавила успешно.
Протегнах ръка.
— Дайте огледалото, докторе.
Тя взе цигарата и ми подаде огледалото. Вдигнах го и когато погледнах в него, ме побиха тръпки.
— Докторе — казах дрезгаво аз, — съвсем приличам на баща си!
Тя взе огледалото от ръката ми и аз погледнах към нея. Усмихваше се.
— Нима, Джонас? Но ти винаги си приличал на него.
По-късно сутринта Робер ми донесе вестниците. Бяха пълни с новини за капитулацията на Япония. Погледнах ги незаинтересовано и ги захвърлих настрана.
— Мога ли да ви донеса някакво друго четиво, мистър Джонас?
— Не — отвърнах аз. — Не, благодаря. Нямам настроение за четене.
— Добре, мистър Джонас. Може би искате да поспите. — Той се запъти към вратата.
— Робер.
— Да, мистър Джонас?
— Все… — поколебах се и пръстите ми автоматично опипаха бузите. — Все така ли съм изглеждал?
Белите му зъби се оголиха в усмивка.
— Да, мистър Джонас.
— Като баща ми?
— Съвсем като него.
Замълчах. Странно как човек цял живот се мъчи да не прилича на някого, само за да установи, че е бил жигосан незаличимо от кръвта, течаща във вените му.
— Нещо друго, мистър Джонас?
Погледнах Робер и поклатих глава.
— Сега ще се опитам да поспя.
Излегнах се на възглавницата и затворих очи. Чух вратата да се затваря и постепенно уличният шум потъна в периферията на съзнанието ми. Заспах. Струваше ми се, че напоследък доста съм спал. Като че ли се опитвах да наваксам всичкия сън, от който се бях лишавал през последните няколкостотин години. Но едва ли бях спал дълго, когато усетих нечие присъствие в стаята.
Отворих очи. До леглото ми бе застанала Джени, загледана в мен. Когато видя, че отварям очи, тя се усмихна.
— Здравей, Джонас.
— Бях заспал — изрекох аз като дете, току-що събудено от сън. — Сънувах нещо глупаво. Сънувах, че съм на сто години.
— Бил е приятен сън тогава. Радвам се. Приятните сънища винаги помагат за възстановяването.
Повдигнах се на лакът й макарата изскърца, когато присегнах за цигарите на масичката до леглото. Тя сръчно отупа възглавниците и ги избута назад да подпре гърба ми. Дръпнах от цигарата. Димът прогони съня от главата ми.
— След няколко седмици ще свалят гипса от крака и ще можеш да се прибереш у дома.
— Надявам се, Джени — казах аз.
Внезапно съзнах, че не беше с обикновените си, бели болнични дрехи.
— За пръв път те виждам в черно, Джени. Нарочно ли?
— Не, Джонас. Това са обикновените ми дрехи, освен когато не съм дежурна в болницата.
— Значи днес имаш свободен ден?