Торбарите [bg]

Изведнъж надписът бе заменен от картина, сцена от уестърн, в който мъж на кон яздеше към камерата. Камерата се измести в близък план и аз познах Невада. Припомних си и сцената. Беше преследването от „Ренегатът“. Пет минути наблюдавахме смълчани.

— Не мога да повярвам на очите си — каза Невада, когато свърши.

Погледнах Робер. Израз на унесено възхищение се бе запечатал на лицето му. Той изви глава към мен.

— Ей това наричам чудо, мистър Джонас — промълви тихо той. — Сега мога да си гледам кино у дома, без да клеча из долнопробните заведения за негри.

— Затова значи искат да изкупят всичките ми стари филми — обади се отново Невада.

Погледнах го.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали си спомняш деветдесетината филма, които направих и сега са моя собственост?

Кимнах.

— Търчат като луди подире ми да ги продам. И ми предлагат хубави пари. По пет хиляди долара за всеки.

Опулих се насреща му.

— Едно нещо разбрах от филмовата индустрия — казах аз. — Никога не продавай изцяло нещо, което можеш да заемеш срещу процентно заплащане.

— Искаш да кажеш да ги давам под наем, както правят с киносалоните?

— Именно — казах аз. — Зная ги тези предавателни компании. Купят ли нещо за пет, значи възнамеряват да изкарат петдесет от него.

— Не ме бива много по големите сделки — каза Невада. — Ще го уредиш ли вместо мен, Мак?

— Не знам, Невада. Аз не съм посредник.

— Свърши му работа, Мак — обадих се аз. — Нали ми каза, че искаш да вършиш работа там, където си струва.

Той се усмихна.

— Дадено, Невада.

Изведнъж се почувствах уморен. Отпуснах се на стола. Робер веднага застана отстрани.

— Добре ли сте, мистър Джонас?

— Уморен съм — отвърнах аз.

— Може би е по-добре да останете в апартамента тази нощ. Утре може да заминем за ранчото.

Погледнах Робер. Мисълта да си легна бе много съблазнителна. Задникът ме болеше от тази количка.

— Ще поръчам кола — каза Мак и вдигна телефона. — Можеш да ме оставиш в студиото на път за града. Имам да свърша малко работа там.