Торбарите [bg]

8.

Седях на верандата и примигвах срещу следобедното слънце. Невада излезе от къщата зад мен и се отпусна в един стол. Измъкна пачка тютюн от джоба и като отхапа едно парче, прибра останалото. После извади от другия си джоб нож и парче дърво, което започна да дялка.

Загледах го. Беше обул чифт избелели джинси. Напоена с пот риза от еленова кожа, видяла и по-добри дни, покриваше едрия гръден кош и широките рамене, а около врата си бе вързал кърпа в червено и бяло, за да поеме потта. С изключение на побелялата си коса изглеждаше все такъв, какъвто го помнех от дете, с бързи загорели и силни ръце.

Светлите му очи се насочиха към мен.

— Две отмиращи изкуства — каза той.

— Кои?

— Дъвченето на тютюн и дялкането — обясни той.

Нищо не отговорих.

Загледа се в парчето дърво в ръцете си.

— Много вечери прекарах с баща ти на тази веранда, дъвчех си тютюна и си дялках.

— Да?

Той се изви и изплю част от тютюневия сок през перилата на верандата към прахта долу. После пак се обърна към мен.

— Спомням си една нощ — продължи той. — Баща ти и аз седяхме тук, точно както сега. Бяхме изкарали един истински кучешки ден. Зной, от който ти се струваше, че яйцата ти са се стопили от собствената си пот. Изведнъж той вдигна очи към мен и ми каза: „Невада, каквото и да се случи с мен, ти ще се грижиш за момчето ми, нали? Джонас е добро момче. Понякога задникът му пораства повече от гащите, но иначе е добър и има всички заложби в себе си да стане един ден нещо повече от баща си. Обичам го хлапето, Невада. Той ми е всичко, което имам“.

— Никога не ми е казвал това — обадих се аз, загледан в Невада. — Никога. Нито веднъж!

Невада ме стрелна с очи.

— Мъже като баща ти не говорят много за такива неща.

Засмях се.

— Той не само не го е говорил — казах. — Никога дори не го е показвал. Винаги ме кастреше за щяло и нещяло.