Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

А вече колко години се тормозеше измореният ми мозък от тия вечни допълнителни съображения: от кого кой ръкопис да взема, на кого да го занеса за пазене; в каква последователност да се придвижвам, за да е по-малка заплахата; откъде да телефонирам, за да не разкрия връзките си; кои скривалища да ликвидирам поради опасност, какви нови да създавам. За това умствено претоварване отиваха вече преките сили, нужни за писане, и една такава дневна грижа ме притискаше наистина като физически товар, смазваше ми настроението: докога ще мъкна всичко това (което става и все по-тежко)?…

А малко по-късно се скапа Кобозевото скривалище (сестрата на снаха му, у която всичко това се пазеше от години, трябваше да си смени жилището, събаряли старата къща), и трябваше да приберем всичко до шушка. А това скривалище беше главното, и най-отдавнашното (вече от близо осем години) и затова най-представителното, най-пълното, всички първи най-важни екземпляри, и най-поверителното. И по всички точки тъкмо на Аля най й подхождаше да се заеме с опазването им. По всички точки, защото вече бях разбрал, че искам да направя своя литературна наследничка именно нея. Най-сетне с освободена душа можех да предам всичко на Аля. Гаранция беше и дълбоката прилика между убежденията ни, и двайсетгодишната разлика във възрастта.

Аля без колебание се нае да ми уреди подръчно хранилище за всички мои произведения — изцяло по свое усмотрение, тоест напълно освобождавайки главата ми: кое у кого се намира, как да се вземе, как да се прибере отново, на мен ми оставаше само да донеса излишното, само да й поръчвам каквото ми трябва. Уредих й среща със сина на Кобозев, студента Альоша, отидоха с празни раници в онова скривалище, което никога не бях виждал, и прехвърлиха ръкописите. Аля най-напред прочете и вникна във всичко, което бях написал, до последната хартийка, и сега го държеше в паметта си с най-големи подробности. После го класифицира и систематизира (като същевременно ме помоли, вече и за в случай на внезапна моя смърт, ако не ще съм в състояние да го сторя — да направя собственоръчни надписи и разяснения на първите листове). Така се събраха там: окончателни ръкописи и текущи, и над които е прекъсната работата. Но взетият архив не можеше да остава дълго в жилището й: тъкмо защото аз поради сърдечното привличане често идвах при нея, трябваше да разполагам с тази свобода — затова се налагаше ръкописите да се пазят у някои други, по-отдалечени хора, при които никога не съм ходил и чиито имена нарочно не исках да знам, не съм я питал за тях. (Най-добре е всеки да знае необходимото, та нито ако бълнува, нито хипнотизиран, нито отровен, нито в миг на слабост нищо да не може да каже.)