Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Фльор
За да избягнат неудобни въпроси, на каквито не може да се отговаря, на Джон му бе казано само:
— Вал ще доведе една гостенка за събота и неделя.
По същата причина на Фльор й бе казано:
— Ще ни гостува един младеж.
Двете кончета, както Вал ги наричаше мислено, се срещнаха следователно съвсем неподготвени. Холи ги представи един другиму по следния начин:
— Това е моят малък брат, Джон; а това, Джон, е братовчедка ни Фльор.
Джон излезе през стъклената врата направо на слънчевата тераса и така се слиса пред това ненадейно чудо, та дочака Фльор да каже: „Добър, ден!“, сякаш никога досега не бе я виждал; а от невероятно сдържаното й кимване разбра смътно, че трябва да се държи наистина така. Затова й се поклони с опиянение и занемя като гроб. Чувстваше, че е най-добре да мълчи. Някога, още съвсем малък, го изненадаха да чете на нощна лампичка и той побърза да се оправдае глупаво: „Аз само прелиствах страниците, мамо.“ А майка му отговори: „Джон, с това лице е най-добре да не разправяш никога измислици… Никой няма да ти повярва.“
Тези думи подкопаха завинаги у него самоувереността, необходима за успеха на една лъжа. Затова слушаше бързите възхитителни забележки на Фльор, че всичко тук е прекрасно, поднасяше й кифли и конфитюр, и при първа възможност побърза да се оттегли. Разправят, че при Delirium tremens човек вижда постоянно един и същи предмет, обикновено тъмен, който променя внезапно формата и мястото си. И Джон виждаше такова нещо: предметът беше с тъмни очи и доста тъмна коса, променяше мястото, но не менеше формата си. Съзнанието за тайното разбирателство, което съществуваше между него и този предмет (макар и да не разбираше в какво се състои то), го изпълваше с такъв трепет и трескаво нетърпение, че той започна да преписва своята поема — като, естествено, никога не би дръзнал да й я покаже, — докато, сепнат от тропота на конски копита, се наведе през прозореца и видя, че Фльор отива на езда с Вал. Личеше, че тя не си губеше времето, но това огорчи Джон. Защото той губеше своето. Ако не бе изхвръкнал от страхопочтителен възторг, може би щяха да поканят и него. Седна да гледа през прозореца как изчезнаха и пак се появиха по нанагорнището на пътя, загубиха се, и се мярнаха отново по билото на възвишението. „Глупаво животно! — каза си той. — Винаги пропускам добрите случаи!“
Защо не беше самоуверен и съобразителен? Подпря с ръце брадичката си и си представи как можеше да се разходи с Фльор. Тя щеше да остане само днес и утре, а от този ден и половина той загуби вече три часа. Кой друг, освен него, би извършил такава глупост? Никой!
За вечеря се облече рано и слезе пръв. Нямаше вече да изпуска никакъв случай. Но пак го изпусна, защото Фльор слезе последна. На трапезата беше срещу нея и се чувстваше ужасно — не смееше да продума, от страх да не каже нещо неуместно; не смееше да я погледне, както се гледа; изобщо не можеше да се държи естествено с едно същество, с което си представяше, че е бил вече накрая на света; а в същото време съзнаваше, че на нея и на всички трябва да изглежда като тъп глупак! Ужасно наистина! А тя разговаряше така добре… Кацваше ту на една, ту на друга тема! Чудно как бе усвоила това изкуство, което му се струваше така ужасно мъчно. Трябва наистина да го смята за безнадежден тъпак!
Погледът на сестра му, прикован някак учудено върху му, го накара най-сетне да вдигне глава към Фльор; но нейните изненадани, нетърпеливи очи сякаш казаха изведнъж: „О! Не, моля ви се!“, и го принудиха да ги обърне към Вал, чиято усмивка го застави да се наведе над котлета… той поне нямаше нито очи, нито усмивка. И Джон го изяде набързо.
— Джон възнамерява да стане фермер — чу той гласа на Холи. — Фермер и поет.
Той я погледна с укор, зърна насмешливо вдигнатата й вежда — точно като у баща им, — засмя се и се почувства по-добре.
Вал разказа случката с мосю Проспер Профон; това беше много изгодно, защото, докато говореше, той гледаше Холи, а тя него. Фльор през това време размишляваше, леко смръщена, за нещо свое и Джон най-после се почувства свободен да вдигне очи към нея. Тя беше в скромна, добре ушита бяла рокля; ръцете й бяха голи, в косата си бе сложила бяла роза. В този кратък миг, в който я погледна спокойно след напрегнатото нетърпение, тя се бе превърнала в някакво безплътно видение, в едва очертаваща се в тъмнината стройна фиданка с бели цветове; зърна я като стих, прелетял за миг в съзнанието му, като въздъхваща песен в безкрая.