Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Ще я купя от вас за цената, която дадохте за нея — заяви с неочаквана решителност Вал.
— Не — отвърна мосю Профон. — Просто ще я вземете. Тя не ми трябва.
— Ах, дявол да го вземе! Не е въз…
— Защо? — усмихна се мосю Профон. — Аз съм приятел на вашето семейство.
— Седемстотин и петдесет гвинеи не са кутия пури — възрази нетърпеливо Вал.
— Добре; нека стои у вас, докато ми потрябва, а дотогава правете с нея, каквото искате.
— Щом си остава ваша — отвърна Вал, — нямам нищо против.
— Ето, всичко се нареди — промълви мосю Профон и се отдалечи.
Вал го проследи с поглед. Може би е „добродушен дявол“, а може и да не е. Видя го, че се приближи до Джодрж Форсайт, после го изгуби от очи.
След състезания той отиваше да нощува у майка си на Грийн Стрийт.
Шейсет и две годишната Уинифред Дарти беше прекрасно запазена, особено като се имаха предвид трийсет и трите години, през които бе се разправяла с Монтегю Дарти, докато накрая парижката стълба я бе избавила — почти за щастие — от него. Тя беше безкрайно доволна, че любимият й син се бе върнал от Южна Африка след толкова години, при това твърде малко променен; а бе обикнала и жена му. Уинифред, която беше някога — преди женитбата си — в първите редици на свободомислието, развлеченията и модата, признаваше, че е надмината от днешните девойки. Те смятаха например брака за епизод без значение и Уинифред понякога съжаляваше, че не е постъпвала като тях; втори, трети, четвърти епизод би и дал може би другар, отличаващ се с не така блестящо пиянство; макар че, в края на краищата, Монти й бе оставил Вал, Имоджин, Мод, Бенедикт (стигнал почти до чин полковник и непострадал от войната) — от които ни един не бе се развел досега. Здравомислието на децата й често учудваше тези, които си спомняха баща им; но Уинифрд обичаше да си казва, че те са всъщност до един Форсайтови и приличат на нея, с изключение може би на Имоджин. Обаче „девойчето“ на брат й — Фльор — направо я тревожеше. То беше неустановено като всички съвременни млади жени. „Мъничко пламъче, изложено на течение“ — бе казал веднъж Проспер Профон след вечеря… Все пак не се развяваше много насам-натам и не викаше, когато говори. Здравото форсайтовско чувство в характера на Уинифред се възмущаваше подсъзнателно от новите настроения, от навиците на съвременните девойки и от девиза: „Да пилеем! Утре и така и така ще бъдем бедни!“
Намираше за истинска добродетел това, че щом пожелае нещо, Фльор не отстъпваше, докато не го получи… Но беше, разбира се, още много млада, за да може да се разбере какво ще стане, след като го получи. Беше много хубавичка — удоволствие беше да я водиш със себе си, както бе наследила от майка си френския вкус и умение да се облича; всички се обръщаха да я видят още веднъж, а това беше от голямо значение за Уинифред, любителка на добрия стил и изисканост, които я бяха така жестоко измамили в случая с Монтегю Дарти.
Докато разговаряше за нея с Вал на закуската в събота сутрин, Уинифред се спря и на семейната тайна.
— Онази история между твоя тъст и вуйна ти Айрин, Вал, е, разбира се, стара и престара и не е нужно Фльор да я узнае… да се тревожи. Вуйчо ти Соумс много държи на това. Така че, внимавай.
— Добре! Но ще бъде страшно неудобно… По-малкият брат на Холи идва да живее у нас, за да се запознае със селското стопанство. Трябва да е пристигнал вече.
— О! — възкликна Уинифред. — Това е истинска беда! Как изглежда той?
— Само веднъж съм го виждал — в Робин Хил, когато идвахме на гости през 1909 година: беше гол, целият нашарен с жълти и сини ивици… Мило момченце.
„Толкова по-добре“ — помисли Уинифред и добави успокоено:
— Както и да е, Холи е разумна и ще съумее да се справи. Няма да кажа на вуйчо ти. Само ще се разтревожи напразно. Голяма утеха е за мене, че ти се върна, милото ми момче, когато започнах да остарявам.
— Да остаряваш ли? Та ти си си все така млада! А онзи приятел Профон… как смяташ, мамо, почтен човек ли е?
— Проспер Профон ли? О! Най-забавния човек, когото съм виждала.
Вал измърмори нещо под носа си и й разказа историята с кобилката мейфлай.
— Съвсем в неговия нрав — промълви Уинифред. — Какво ли не му хрумва.
— Само че — каза прозорливо Вал — на нашето семейство не подхождат такива птици: прекалено лекомислени са за нас.
Това беше вярно и сините очи на Уинифред останаха цяла минута замислени и мрачни, преди да отговори: