Сага за Форсайтови

— Не. Знаеш ли, че синът на Джолиън е у Вал.

Соумс се обърна рязко.

— Какво?

— Да-а — потвърди провлачено Уинифред; — ще живее при тях, за да изучава селско стопанство.

Соумс извърна веднага глава, но гласът й го преследваше, докато се разхождаше напред-назад.

— Предупредих Вал пред никого от тях да не споменава миналото.

— Защо не ми казах досега?

Уинифред вдигна масивните си рамене.

— Фльор върши, каквото иска. Винаги си я глезил. Пък и каква беда има в случая?

— Каква беда ли? — промълви Соумс. — Та тя…

Млъкна изведнъж. „Юнона“, кърпичката, погледът на Фльор, разпитването, а сега и тия отлагания да се върне… Признаците му се сториха толкова зловещи, че, верен на своя нрав, не можеше с никого да ги сподели.

— Струва ми се, че си прекалено предпазлив — каза Уинифред; — аз на твое място бих й разправил онази някогашна история. Няма смисъл да си въобразяваме, че днешните девойки са като едновремешните. Не зная откъде черпят познанията си, но, изглежда, знаят всичко.

Строгото затворено лице на Соумс сякаш трепна и Уинифред побърза да добави:

— Ако не желаеш а говориш по тоя въпрос, аз бих могла да го сторя.

Соумс поклати глава. Мисълта, че обожаваната му дъщеря би могла да научи за отдавнашния скандал, когато това не е наложително, засягаше премного самолюбието му.

— Не — отвърна той. — Още не. И по-добре никога, доколкото зависи от мене.

— Глупости, мили. Помисли какви са хората!

— Двайсет години са много време — промълви Соумс. — Кой ще помни още извън нашия род?

Уинифред замълча. Все повече и повече потъваше в мира и покоя, от който Монтегю Дарти я бе лишавал на младини. И тъй като картините винаги я отегчаваха, побърза да слезе пак долу.

Соумс отиде към ъгъла, където бяха закачени едно до друго оригиналният Гойя и копието на фреската „La Vendimia“. Покупката на оригиналния Гойя беше прекрасна илюстрация за това как яркокрилата пеперуда на човешкия живот се вплита в паяжината от парични интереси и увлечения. Прадядото на благородния притежател на истинския Гойя бе придобил картината по време на някаква война в Испания — с една дума, тя беше плячка. Благородният й притежател не бе имал представа за ценността й, докато в деветдесетте години един предприемчив критик бе открил, че някакъв испански художник на име Гойя бил гений. Картината беше най-обикновен Гойя, но почти единствена в Англия, и благородният й притежател стана забележителен човек. Тъй като имаше премного преимущества и аристократична култура, която — независимо от чисто чувствените радости — почива върху по-здравото начало, че човек трябва да знае всичко и да се интересува всестранно от живота, той бе твърдо решил да запази тази вещ, която щеше да допринася за славата му, докато е жив, и да я завещае на държавата. За щастие на Соумс през 1909 година срещу камарата на лордовете бяха отправени жестоки нападки, от които благородният притежател се разтревожи и разгневи. „Ако мислят — каза си той, — че могат да ме грабят и да ме ругаят, жестоко се мамят. Докато ме остави да се радвам спокойно на живота, нацията ще получи някои от картините ми след моята смърт. Но, ако смята да ме подиграва и да ме граби, проклет да съм, ако не продам… всичко. Няма да получи от мене и частния ми имот, и гражданското ми съзнание.“ Размишлявал бе по този въпрос няколко месеца, докато една сутрин, след като бе прочел речта на някакъв държавник269, телеграфира на своя комисионер да дойде заедно с Бодкин. След като прегледа колекцията, Бодкин — чието мнение за пазарната стойност минаваше за най-меродавно — заяви, че ако му дадат свобода на действие за Америка, Германия и други страни, където се интересуват от изкуство, могат да се получат повече пари, отколкото от продажба в Англия. Гражданското съзнание на благородния притежател било добре известно — бе казал Бодкин, — но картините са нещо изключително. Благородният притежател натъпка това мнение в лулата си и го смука цяла година. В края на този срок прочете нова реч от същия държавник и този път телеграфира на комисионерите си. „Предоставете свобода на действие на Бодкин.“ При тази обстановка на Бодкин хрумна нещо, което спаси Гойя и още две изключителни картини за родината на благородния им притежател. От една страна, предложи картините на чуждия пазар, от друга страна, направи списък на частните колекционери в Англия. След като узна възможно най-високите цени в чужбина, той предложи картините на същите цени на колекционери и ги покани, от гражданско съзнание, да дадат по-добра цена. В три случая (включително този с Гойя) от общо двайсет и един тактиката му сполучи. И защо? Един от частните колекционери беше производител на копчета… и бе произвел толкова много, че желаеше съпругата му да се нарича „лейди Бътънс270“. Затова купи на много висока цена една от изключителните картини и я подари на държавата. Това, шушукаха неговите приятели, било „част от общата му игра“. Вторият частен колекционер беше американофоб и купи изключителна картина просто „напук на проклетите янки“. Третият частен колекционер беше Соумс, който — много по-здравомислещ от другите двама — купи картина, след като бе ходил в Мадрид, защото беше уверен, че Гойя, макар и не много ценен в настоящия момент, щеше отново да се наложи; и, като гледаше този портрет, напомнящ със своята непосредственост Хогарт и Мане, но със своя особена, остра красота в рисунъка, той се почувства напълно доволен, че не се бе изсмял, колкото и висока да беше цената — тя беше всъщност най-високата, каквато беше заплащал досега. А до този портрет беше окачена репродукцията на „Ld Vendimia“. Ето я малката пакостница, загледала го със своето замечтано изражение, което той харесваше повече от всяко друго, защото му вдъхваше покой.