Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Питаше се унесено на колко ли е години — изглеждаше толкова по-самоуверена и по-опитна от него! Защо не биваше да казва, че се познават? Припомни си изведнъж лицето на майка си: смутено, огорчено, когато му каза: „Роднини сме, но не се познаваме!“ Невъзможно беше майка му, така влюбена в красотата, да не се възхити от Фльор, ако я познаваше!
Когато останаха на вечеря насаме с Вал, Джон отпиваше почтително на малки глътки порто и отговаряше на любезностите на своя новооткрит зет. Що се отнася до ездата (най-важното нещо за Вал), на Джон предоставиха да оседлава и разседлава сам младия кестеняв жребец и изобщо да се грижи за него, след като се върнат. Той отвърна, че е свикнал да върши всичко това у дома си, и забеляза как се издигна изведнъж в очите на домакина.
— Фльор не умее още да язди както трябва — каза Вал, — но е много усърдна. Баща й, разбира се, не може да различи кон от талига. А твоят баща язди ли?
— Яздил е по-рано; но сега, виждаш ли… е… — той замълча; противно му беше да изрече думата „стар“. Баща му беше стар, разбира се, но не и за него; не, в никакъв случай!
— Ясно — промълви Вал. — Едно време, преди цяла вечност, бяхме в Оксфорд с брат ти, който почина през Бурската война. Бихме се веднъж в градината. Странна беше тази случка — добави замечтано той; — с много последици.
Джон погледна изненадано; всичко го тласкаше към исторически издирвания. Но гласът на сестра му се обади тихо откъм вратата:
— Елате при нас, вие двамата!
Той стана веднага, защото сърцето го тласкаше към нещо много по-съвременно.
Фльор заяви, че „е просто глупост да стоят вътре“, и всички слязоха в градината. Росата искреше като скреж на лунната светлина, отдавнашен слънчев часовник хвърляше продълговата сянка. Две тъмни, равни стени от чимширен жив плет се срещаха под прав ъгъл и отделяха овощната градина. Фльор се провря през този ъгъл.
— Елате! — извика тя.
Джон погледна другите и я последва като призрак между дърветата. Всичко наоколо беше прелестно и леко като пяна, лъхаше на стари стволове и коприва. Той помисли, че я е загубил, но изведнъж почти се блъсна в нея, застанала неподвижно.
— Прекрасно, нали? — извика тя. А Джон отвърна:
— О, да!
Тя протегна ръка нагоре, откъсна един цвят, започна да го върти между пръстите си и каза:
— Струва ми се, че мога да ви наричам просто Джон.
— Разбира се.
— Добре. Но знаете ли, че между нашите семейства съществува някаква родова вражда.
— Вражда ли? Защо? — заекна Джон.
— Толкова романтично и глупаво! Затова се преструвах, че не се познаваме. Да станем ли утре сутринта, да се поразходим преди закуска и да решим тоя въпрос? Аз не обичам да отлагам, а вие?
Джон промълви възторжено съгласието си.
— В шест часа тогава. Намирам, че майка ви е много красива.
Джон потвърди пламенно:
— Да, красива е.
— Аз обичам всичко красиво — продължи Фльор. — Но само вълнуващата красота. Никак не обичам гръцкото изкуство.
— Какво? Дори Еврипид ли?
— Еврипид! О, не! Не понасям гръцките трагедии — много са дълги. Според мен красотата е винаги бърза. Обичам например да погледна една картина и да се махна веднага. Не понасям много неща едновременно. Погледнете! — вдигна цветчето към лунната светлина. — Намирам, че то е по-красиво от цялата градина.
А с другата си ръка улови внезапно ръката на Джон.
— Не смятате ли, че предпазливостта е най-противното нещо на тоя свят? Вдъхнете лунната светлина!
Тя докосна лицето му с цветеца; Джон се съгласи като замаян, че предпазливостта е най-противното нещо на тоя свят, наведе се и целуна ръката, която държеше неговата.
— Мило, но старомодно — каза спокойно Фльор. — Вие сте ужасно мълчалив, Джон. Аз обичам и мълчанието, стига да е кратко. — Пусна ръката му. — Не мислите ли, че изпуснах нарочно кърпичката си?
— Не! — извика Джон, дълбоко възмутен.
— А пък аз я изпуснах нарочно, разбира се! Да се върнем, иначе ще помислят, че и сега сме се отделили нарочно.
Тя изтича отново като призрак между дърветата. Джон я последва с любов, с пролет в сърцето, под неземните бели цветчета, озарени от лунното сияние. Промъкнаха се пак, откъдето бяха влезли. Фльор вървеше престорено скромно.