Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— А най-лошото е — продължи разпалено тя, — че ако нещастното животно не лае срещу всекиго, който минава, изобщо няма да го държат. Според мен хората са наистина много коварни зверове. Аз пуснах на два пъти кучето скришом; и двата пъти то без малко не ме ухапа, но след това просто полудяваше от радост, обаче пак се връщаше и пак го завързваха. Ако можех да постъпя, както искам, аз бих вързала господаря му. — Джон видя как зъбите и очите й светнаха. — И щях да напиша с нажежено желязо на челото му: звяр. Да помни!
Джон се съгласи, че това било отлично средство.
— Само собственическият инстинкт — каза той — кара гората да връзват притежанията си с верига. Миналото поколение не мислеше за нищо друго освен за притежанията си; затова стана и войната.
— О! — възкликна Фльор. — Не бях се сетила за това. Вашите родители и моите също са се скарали за някаква собственост. А всички сме толкова богати… Сигурно и вие.
— Да, за щастие; защото не предполагам, че съм способен да печеля.
— Не бих ви харесвала, ако умеехте.
Джон я улови неуверено под ръка.
Фльор погледна право пред себе си и запя:
Ръката на Джон се промъкна около талията й.
— Малко прибързано — каза спокойно Фльор. — Често ли го вършите?
Джон свали ръката си. Но Фльор се засмя и ръката му обгърна пак талията й; а тя запя отново:
— Пейте, Джон!
Той запя. Пригласяха им чучулигите, звънчетата на овцете, подранилата утринна камбана от далечния Стейнинг. Пееха песен след песен, докато Фльор каза изведнъж:
— Господи! Колко огладнях!
— О, наистина се извинявам!
Тя се обърна и го погледна право в лицето:
— Джон, вие сте невероятно мил.
Притисна ръката му до талията си. Джон просто премаля от щастие. Едно жълто куче, подгонило заек, ги накара да трепнат и да се пуснат. Проследиха го с очи, докато изчезна по нанадолнището подир заека, после Фльор въздъхна:
Слава богу, няма да го улови! Колко е часът? Моят часовник е спрял. Не съм го навивала.
Джон погледна часовника си.
— Ах, дявол да го вземе! — промълви той. — И моят е спрял.
Продължиха пътя си, като се държаха само за ръка.
— Да поседнем мъничко — продължи Фльор, — ако тревата е суха.
Джон съблече сакото си и двамата седнаха на него.
— Вдъхнете тоя мирис! На истинска дива мащерка.
Той я прегърна отново през кръста; останаха така няколко минути в мълчание.
— Какви глупаци сме! — извика Фльор и скочи. — Ще закъснеем, ще изглеждаме ужасно глупаво и другите ще бъдат вече нащрек. Слушайте, Джон, ще кажем, че просто сме излезли да се поразходим преди закуска и сме сбъркали пътя, разбирате ли?
— Добре — отвърна Джон.
— Работата е много сериозна; иначе ще почнат да ни пречат. Умеете ли да лъжете?
— Не особено, струва ми се; но ще се постарая.
Фльор се намръщи.
— Знаете ли — каза тя, — доколкото разбирам, нашите не искат да станем приятели.
— Защо?
— Казах ви защо.
— Но това е глупаво.
— Да; но вие не познавате баща ми!
— Предполагам, че страшно ви обича.
— Виждате ли, аз съм единственото му дете. Както и вие… на майка си. Това е толкова неприятно! От нас се изисква прекалено много. Докато дойде време да не изискват, и нашият живот ще свърши.
— Да — промълви Джон. — Животът в безобразно кратък. А човек би желал да живее вечно, да научи всичко.
— И да обича всички?
— Не! — извика Джон. — Аз искам да обичам само веднъж… вас.
— Така ли? Бързо напредвате! О, вижте! Ето варницата. Не сме далеко. Хайде да потичаме!
Джон се затича след нея, като се питаше дали не я е оскърбил.
Варницата беше изпълнена със слънце и бръмчене на пчели. Фльор отметна коса назад.
— Добре. А като не знаем какво ни чака, позволявам да ме целунете, Джон. — И му поднесе бузата си. Той целуна в упоение пламналата нежна кожа.
— Запомнете сега! Сбъркали сме пътя; изобщо, оставете аз да обяснявам! Ще се държа почти отвратително към вас — така ще е по-безопасно; и вие се опитайте да се държите зле към мене.
Джон поклати глава:
— Не мога.
— Но за да ми доставите удоволствие, до пет часа поне!