Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
След пристигането си в Пърл Харбър Дъбро щеше да се посъветва с разузнавателните и оперативните кадри на тихоокеанския военноморски флот, те щяха да направят своите сметки и тогава щяха да открият, че по всяка вероятност не могат да го направят. „Колко ли ядосани и измамени ще се почувстват?“ — помисли си индийският адмирал.
Ала първо щеше да им даде един урок. Сега той ги преследваше. Колкото и бързи и хитри да бяха, те бяха обвързани с една определена точка и рано или късно мястото за маневриране трябваше да свърши. Сега Чандраската можеше да ги прогони и да позволи на родината си да направи първата си крачка към империята. Вярно, малка и почти без значение за голямата игра, но въпреки това достоен встъпителен ход, защото американците щяха да се оттеглят и да позволят на страната му да действа, както действаше Япония. Когато Америка възвърнеше силата си, щеше да е твърде късно да промени нещата. Всъщност всичко опираше до пространство и време. И двата фактора бяха срещу страната, парализирана от международни проблеми и следователно лишена от воля. Колко хитро от страна на японците, че се погрижиха за това.
— Мина по-добре, отколкото очаквах — каза Дърлинг. Той се бе отбил в кабинета на Райън за приятелски разговор, първия за тях.
— Наистина ли го мислите? — попита изненадано Джак.
— Не забравяй, че наследих по-голямата част от кабинета от Боб. — Президентът седна. — Акцентът им е върху домашната политика. Това е проблемът ми от самото начало.
— Нуждаете се от нов министър на отбраната и от нов шеф за началник-щабовете — отбеляза студено съветникът по националната сигурност.
— Зная, обаче моментът е неподходящ. — Дърлинг се усмихна. — Това разширява малко обсега ти на действие, Джак. Но първо имам един въпрос към теб.
— Не зная дали ще успеем. — Той си драскаше по бележника.
— Първо трябва да извадим ракетите от строя.
— Да, сър, зная. Ще ги намерим. Поне така се надявам, независимо по какъв начин. Другите непредвидими фактори са заложниците и способността ни да нападнем островите. Тази война, ако изобщо е война, има различни правила. Все още не съм сигурен какви са те. — Райън още си блъскаше главата над обществената страна на проблема. Как щеше да реагира американският народ? Ами японският?
— Желаеш ли малко съдействие от главнокомандващия си? — попита Дърлинг.
Тази формулировка бе достатъчна, за да предизвика нова усмивка.
— И още как.
— Аз се бих във война, в която противникът определяше правилата. Нещата не се развиха особено добре.
— Което поражда един въпрос — рече Джак.
— Питай.
— Колко далеч можем да отидем?
Президентът се замисли.
— Прекалено общ е.
— Вражеският команден център обикновено е основателна военна цел, ала до този момент всички противници са в униформи.
— Предлагаш да издирим техните дзайбацу?
— Да, сър. Според достоверна информация те са хората, даващи заповедите. Обаче са цивилни и едно директно нападение над тях може да се изтълкува като покушение.
— Ще мислим за този проблем, когато той възникне, Джак. — Дърлинг стана да си върви, след като бе казал всичко, за което дойде.
— Става. — „Малко се разширява обсегът ти на действие“ — помисли си Райън. Това можеше да значи много неща. Най-вече означаваше, че му се дава възможност да поеме нещата в свои ръце, но съвсем сам, незащитен. „Е — каза си Джак, — правил си го и преди.“
— Какво направихме? — попита Кога. — Какво им позволихме да сторят?
— На тях им е лесно — отвърна един дългогодишен политически съветник. Нямаше нужда да пояснява кого има предвид под „тях“. — Сами не можем да отстояваме властта си и тъй като сме разделени, на тях им е толкова лесно да ни тикнат в която посока си пожелаят… и след известно време… — Мъжът сви рамене.
— След известно време политиката на страната ни се определя от няма и тридесет човека, избрани единствено на собствените им корпоративни събрания. Но да стигнем дотам? Чак дотам?
— Станалото — станало. Да не предпочиташ да го отречем?
— И сега кой защитава хората? — попита бившият (наистина жестока дума) министър-председател, с което си търсеше белята и го знаеше.
— Гото, разбира се.
— Не можем да го позволим. Знаеш, че той слуша само една своя част. — Съветникът му кимна и би се усмихнал, ако положението не беше толкова критично. — Кажи ми — рече Могатару Кога, — какво е това чест? Какво ни повелява тя сега?
— Нашият дълг, господин премиер, е към народа — отвърна мъжът, чието приятелство с политика датираше от следването му в Токийския университет. Сетне той си спомни една мисъл на някакъв „западняк“… Цицерон, ако не се лъжеше. — „Доброто на народа е най-висшият закон“.