Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Имаме своите мигове. — Тя стисна ръката му. — А какво ще правиш, когато всичко това свърши, скъпи мой? — Говореше така, сякаш изобщо не можеше да става въпрос дали въобще ще има „след това“. Куантака изскочи от гората и се спусна към тях.

— Какво имаш предвид? Ще се върнем в Минтахок — или, ако вече си заминала, ще дойда при теб.

— А Саймън?

Бинабик спря и събори буца сняг от един клон с тояжката си. Тук, в дългата сянка на хълма, хаотичната врява на заминаващите се чуваше по-слабо.

— Не знам. Свързан съм с него с обещания, но ще дойде ден, когато те ще бъдат изпълнени. След това… — Той сви рамене. — Не знам какво съм аз за него, Сиски. Не брат, не баща, разбира се…

— Приятел? — предположи тихо тя. Куантака душеше ръката й. Тя я почеса по муцуната и й позволи да налапа ръката й чак до лакътя. Вълчицата изръмжа доволно.

— Да, разбира се. Той е добро момче. Не, добър мъж, мисля. Гледах го как израства.

— Дано Кинкипа Снежната ни прекара през всичко това невредими — каза сериозно Сиски. — Дано Саймън щастливо да остарее, ние с теб да се обичаме и да отгледаме деца, нашият народ да запази дома си в планините. Вече не се боя от жителите на равнината, Бинабик, но съм по-щастлива сред хората, които разбирам.

Той я прегърна.

— Дано Кинкипа изпълни молбата ти. И не забравяй, че трябва да искаме от нея да пази и Куантака. — Бинабик се ухили. — Хайде, ела да идем ей натам. Знам едно тихо местенце на склона, на завет — единственото уединено, което може би ще видим за дни и дни напред.

— Ами лодките, Пеещи човече? — закачи го тя. — Трябва да ги прегледам.

— Преглеждала си ги по сто пъти всяка. Пък и хората ни могат да преплуват това езеро, ако се наложи. Ела.

Вървяха прегърнати. Вълчицата тихо ги следваше, безшумна като сива сянка.