Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Сър Камарис! — Саймън се надигна. Джеръмайъс само гледаше с широко отворени очи.

— Е, седни, млади човече. — Старецът махна с ръка. — Просто ви гледах как тренирате.

— Не сме много добри — каза Саймън скромно.

— Наистина не сте.

Саймън се бе надявал, че старецът все пак ще го похвали.

— Слудиг опита да ме научи на каквото може — обясни той, като се стараеше тонът му да е почтителен. — Нямахме много време.

— Слудиг? Това е васалът на Исгримнур, нали? — Той пронизващо погледна Саймън. — А ти си момчето от замъка, нали така? Това, което Джосуа е направил рицар? — Говореше със слаб набански акцент.

— Да, сър Камарис. Казвам се Саймън. А това е моят приятел — и адютант — Джеръмайъс.

Старецът стрелна Джеръмайъс с очи, кимна му и върна бледосините си очи върху Саймън.

— Нещата са се променили — каза бавно той. — И то не към по-добро, поне според мен.

— Какво имаш предвид, сър?

Старецът въздъхна.

— Ти не си виновен, млади момко. Знам, че един монарх понякога трябва да провъзгласява рицари на бойното поле, и не се съмнявам, че си извършил благородни дела — чух, че си помогнал да намерят моя меч Трън — но в рицарството има нещо повече от меча. Това е високо звание, Саймън… високо звание.

— Сър Деорнот се стараеше да ме научи на каквото трябва да знам — каза Саймън. — Преди бдението ми ми преподаде Каноните на рицарството.

Камарис седна, удивително пъргаво за човек на неговата възраст.

— Не е само това, момко, не е само това. Знаеш ли колко дълго служих при Гаванаксис от Хонза Клавес като паж и скуайър?

— Не, сър.

— Дванадесет години. И всеки ден, млади Саймън, всеки един ден беше урок. Трябваха ми две дълги години само за да се науча как да се грижа за конете му. Ти имаш кон, нали?

— Да, сър. — Саймън беше смутен, но очарован. Най-великият рицар в световната история говореше с него за правилата на рицарството! Всеки млад благородник от Римърсгард до Набан би дал лявата си ръка, за да е на неговото място. — Кобила. Казва се Намиращата дома.

Камарис го погледна остро, сякаш не хареса името, но продължи, като че ли не беше така.

— Тогава трябва да се научиш да се грижиш за нея както е редно. Тя е повече от приятел, Саймън, тя е такава част от теб, както двата ти крака и двете ти ръце. Рицар, който не може да се довери на коня си, който не го познава както самия себе си, който не почиства и не поправя всяка част от амуницията хиляда пъти — е, той няма да е полезен нито на себе си, нито на Бога.

— Старая се, сър Камарис. Но трябва да науча толкова много.

— Несъмнено сега е време на война — продължи Камарис. — Така че е съвсем допустимо да се пренебрегнат някои от не толкова решаващите умения — ловът със и без соколи и други подобни. — Но той явно не одобряваше напълно тази мисъл. — Възможно е дори правилата за предимство да не са така важни както в други времена, с изключение дотолкова, доколкото засягат военната дисциплина; и все пак по-лесно е да се сражаваш, когато знаеш мястото си в мъдрия план на Бога. Нищо чудно, че битката тук с хората на краля е била махленска кавга. — Строгата му съсредоточеност изведнъж се стопи, очите му станаха добри. — Но аз те отегчавам, нали? — Устните му се изкривиха в усмивка. — Аз съм като някой, проспал два пъти по двайсет години, но все пак съм стар човек, въпреки всичко. Това не е моят свят.