Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Скиптърът махна пренебрежително.
— Ни най-малко. Тупнете някой келеш на него, ако сметнете за необходимо. Или отдайте чест на легендата и го оставете празен.
Трайбан Гнол сплете пръсти.
— И скоро ли ще арестувате вашия заговорник?
— Да.
— А моите армии?
— Ще им се заплати. Веднага.
Канцлерът кимна, после каза:
— Инвигилатор… — пак оглеждаше ръцете си, — получавам смущаващи донесения…
— О?
— Да. Изглежда, че по начин смущаващо подобен на Раутос Хиванар, и вие сте станали жертва на странна обсебеност. — Вдигна очи питащо, невинно. — Нещо за някаква главоблъсканица?
— Кой ви каза това?
Канцлерът сви рамене.
Червенината по кръглото лице на Инвиктад се стопи на петна по бузите и той сви рамене.
— Празно занимание. Забавление. Малко предизвикателство, което ще разреша до няколко дни. За разлика от Раутос Хиванар, виждате ли, тази главоблъсканица всъщност изостри ума ми. Светът никога не е бил по-ясен пред очите ми. Толкова чист, точен и съвършен. Тази загадка, канцлер, се превърна в моето вдъхновение.
— Безспорно. Но все пак ви тормози — викате насън…
— Лъжи! Някой ви заблуждава с лъжи, Трайбан Гнол! Дойдох тук, нали, за да ви уведомя за неизбежния триумф на плановете ми. Всеки детайл ще стигне до най-пълното си узряване. Този ваш опит сега, с цялата му жалка прозрачност, е напълно ненужен. Както ви казах, вашият пост е сигурен. Вие сте и ще останете изцяло необходим.
— Както кажете, Инвигилатор.
Карос Инвиктад се обърна, за да си тръгне.
— Веднага щом научите за Брутен Трана…
— Ще бъдете уведомен веднага.
— Великолепно. Доволен съм. — Спря се до вратата, без да се обръща. — Колкото до онзи К’риснан под закрилата на Цеда…
— Сигурен съм, че може да се уреди нещо.
— Двойно съм доволен, канцлер. Желая ви лек ден.
Вратата се затвори. Омразното безумно същество се беше махнало.
Омразно и безумно, да, но… вече най-богатият човек в империята. Трябваше да изиграе всичко това предпазливо, много предпазливо. „Но Карос Инвиктад разкри слабостта си. Твърде нетърпелив в злорадството си и твърде готов да се поддаде на това нетърпение. Прекалено рано.“
„Императорът на хилядата смърти все още е на трона.“
„Чужда армия, която не се интересува от преговори, настъпва насам.“
„Шампион, който е бог, скоро ще извади меча си.“
„Карос Инвиктад има ръце на дете. Злостно дете, което си тананика, докато ги гледа как измъкват червата от разпраното коремче на все още живото му котенце. Или кученце. Или на някой нещастен затворник в някоя от килиите му. Дете, да, но разюздано, свободно да прави каквото му хрумне.“
„В името на Блудния, децата са такива чудовища…“
Тази нощ, осъзна канцлерът, щеше да поръча да му доведат дете. За собственото му удоволствие. Щеше да унищожи това дете, както можеше да го направи само един възрастен с красиви ръце. Да го унищожи напълно.
Единственото, което може да прави човек с чудовища.
Едноокият бог, който стоеше невидим в тронната зала, беше гневен. Незнанието беше вечният му враг, а Блудния разбираше, че е под заплаха. От канцлера Трайбан Гнол. От Ханан Мосаг. Сблъсъкът на тези две сили на империята бе нещо, което императорът на своя трон едва съзнаваше — Блудния бе убеден в това. Рулад беше затворен в собствения си капан от чувства, ужасът го терзаеше с всичките си инструменти за изтезание, бодеше, мушкаше, извиваше дълбоко. Но Блудния все пак бе видял с ясни очи — не, ясно око — в тази отчаяна, свършила вече аудиенция колко все по-жестока става тази битка.
„Но не мога да проумея тайните им. Нито на Трайбан Гнол, нито на Ханан Мосаг. Това е моят свят. Моят!“
Можеше да поднови една стара пътека. Онази, която водеше в спалнята на канцлера. Но дори тогава, когато тази връзка бе в най-пълния си разцвет, Трайбан Гнол таеше тайните си. Скриваше се под всевъзможните си маски на невинна жертва и на ококорено дете, ставаше не повече от глупаво хлапе, докато беше с Блудния — с Турудал Бризад, консорта на кралицата, който не остаряваше никога — и не можеше да бъде отвлечен от игрите, от които толкова се нуждаеше. „Не, това няма да свърши работа, защото никога не е вършило.“
Имаше ли друг път към канцлера?
Дори и сега Трайбан Гнол беше безбожно същество. Не човек, който би коленичил пред Блудния. Тъй че и този път беше затворен. „Бих могъл просто да го следя. Навсякъде. Да сглобя плановете му, като слушам заповедите, които дава, като чета посланията, които праща. Като се надявам, че ще говори насън. Бездна пъклена!“
Гневен, и още как. Заради собствената си усилваща се паника, след като „сливането“ наближаваше. Не знаеше повече и за Ханан Мосаг, макар че някои подробности не можеше да се скрият. Силата на Сакатия бог, първо. Но дори и в това магьосникът-крал не беше прост слуга, не беше безразсъден роб на това хаотично обещание. Стремял се беше към меча в края на краищата. Но като всеки друг бог, Падналия не залагаше на фаворити. Първият, дошъл пред олтара… Не, Ханан Мосаг не беше жертва на самозаблуди в това.