Вихърът на Жътваря

Скиптърът фрасна Танал Ятванар по слепоочието. Искри засвяткаха пред очите му и той се олюля, после се смъкна на колене. Потече му кръв. Карос Инвиктад, застанал зад него, заговори с напълно безгрижен тон:

— Съветвам те следващия път, когато понечиш да донесеш за заниманията ми на някой от агентите на канцлера, да си помислиш добре. Защото следващия път, Танал, ще се погрижа да умреш. По най-неприятен начин.

Танал гледаше тежките капки кръв, които тупкаха по прашния под. Слепоочието му запулсира; пръстите му напипаха отпрано парче кожа, провиснало почти до бузата му. Окото от тази страна влизаше във фокус и го губеше, в ритъм с пулсирането. Чувстваше се беззащитен, уязвим. Чувстваше се като дете сред възрастни със студени лица.

— Инвигилатор — промълви той с разтреперан глас. — Не съм казвал нищо на никого.

— Излъжи още веднъж и милостта ми ще се изчерпа. Излъжи още веднъж и дъхът, с който ще изречеш лъжата, ще е последният ти.

Танал облиза устни. Какво можеше да направи?

— Съжалявам, Инвигилатор. Никога повече. Заклевам се.

— Махай се и прати тук слуга да почисти мръсотията, която направи в кабинета ми.

Замаян, със стиснато гърло от надигащото се гадене, Танал Ятванар излезе бързо навън, ниско приведен.

„Не съм направил нищо. Нищо, с което да заслужа това. Параноята на Инвиктад го е хвърлила в бездната на лудостта. И това — докато властта му нараства. Представи си, да заплашва да убие канцлера, и то в кабинета на самия Трайбан Гнол!“ Разбира се, това беше версията на Инвигилатора за разигралото се. Но Танал беше видял яркия блясък в очите на Инвиктад, когато се бе върнал след визитата си във Вечния домицил.

Всичко беше стигнало прекалено далече. Всичко.

Тръгна да потърси лечител. Все още имаше да свърши толкова неща този ден. Трябваше да извърши арест, а с разцепен череп или не, трябваше да спази точния график на Карос Инвиктад. Днес щеше да е триумфален ден. За Патриотистите. За великата Ледерийска империя.

Щеше да облекчи напрежението, все по-стягащата се примка около гърлата на хората. И не само тук, в Ледерас, а из цялата империя. Твърде много отчайващи слухове за битки и претърпени поражения. Ограниченията с недостига на монети на пазара, странните изчезвания на черноработници, приказките за осигурени доскоро фамилии, изпаднали в Задлъжнялост. Шепненето за могъщи финансови дружества, рухващи като дървета с изгнили корени. Героични победи трябваха и този ден щеше да отбележи една такава. Карос Инвиктад беше открил най-големия предател в историята на империята и той, Танал Ятванар, щеше да извърши ареста. „И те ще чуят тази подробност. Моето име, в центъра на всичко, което ще се случи днес. Да, ще се погрижа за това.“