Вихърът на Жътваря

— И ще продължавам да го правя. В търсене на заговорниците. — Карос се усмихна. — Канцлер, мнението ви, че Раутос Хиванар е най-богатият човек в империята, е погрешно, уви. Най-малкото ако преди е било така, вече не е.

Трайбан Гнол го зяпна. Тлъстото зачервено лице срещу него излъчваше триумф.

— Обяснете се, Карос Инвиктад.

— В началото на това разследване, канцлер, разбрах съществената слабост на нашата позиция. Самият Раутос Хиванар. Като водач на тръст „Свобода“. И следователно — самият тръст „Свобода“, като организация, с вродения й недостатък. Изправени бяхме пред надвисващ срив, за който не можех да остана сляп, и бях длъжен да поправя ситуацията колкото може по-бързо. Виждате ли, властта беше в ръцете ми, но богатството оставаше в прегръдката на Хиванар и неговия тръст. Това беше неприемливо. За да отвърна на заплахата на заговорниците — или както вече разбирам, заговорника — да, той е само един — за да отвърна на неговата заплаха, трябваше да атакувам от консолидирана позиция.

Трайбан Гнол го гледаше невярващо, като в същото време започваше да долавя посоката на помпозния мегаломански монолог на Инвигилатора.

— Най-сладката ирония е в това — продължи Карос Инвиктад, скиптърът отново потупваше на рамото му, — че въпросният престъпник й жалките му усилия да извърши финансов саботаж ми предложиха най-голямото вдъхновение. Не беше трудно за човек с моята интелигентност да напредна и всъщност да доразвия темата за привидна дестабилизация. Разбира се, единствените хора, които са дестабилизирани, бяха Раутос Хиванар и надутите му приятели със „синя кръв“, а трябваше ли да проявя съчувствие? Аз, Карос Инвиктад, роден в семейство, съкрушено от убийствен дълг? Аз, който се борих, прилагайки всяка дарба, която имах, за да се отърва най-сетне от своята наследена мизерия? Не — засмя се той тихо, — капка състрадание нямаше в сърцето ми. Само ярко проникновение, бляскаво вдъхновение — знаете ли кой беше най-великият ми идол, докато водех своята война срещу Задлъжнялостта? Техол Бедикт. Помните ли го? Онзи, който не можеше да губи, чието богатство се изстреля към небесата с такава смайваща бързина, достигна такива необичайни висини, преди да угасне като изтощена звезда в нощното небе. О, той обичаше игрите си, нали? Все пак тук имаше урок, в който се вслушах добре. Такъв гений — и да изгори така бляскаво, толкова бързо, да свърши като празна коруба. А това, канцлер, не смятам да го повторя.