Ана Каренина

— Колко е хубава! — каза Доли, като гледаше с неволна почуда прекрасната къща с колони, която се показа сред разноцветната зеленина на старите дървета.

— Нали е хубава? А от къщата, отгоре, гледката е чудна!

Влязоха в посипания с пясък и украсен с цветна градинка двор, в който двама работника обграждаха една разкопана цветна леха с недялани шуплести камъни, и спряха пред покрития вход.

— А, те вече пристигнали! — каза Ана, като видя яздитните коне, които току-що отвеждаха от външния вход. — Нали е хубав тоя кон? Той е коб. Моят любим кон. Доведи го насам и дайте захар. Де е графът? — запита тя изскочилите двама парадни лакеи. — А, ето го! — каза тя, като видя излизащите насреща й Вронски и Весловски.

— Къде ще настаните княгинята? — обърна се Вронски на френски към Ана и преди да дочака отговор, още веднъж се здрависа с Даря Александровна и сега й целуна ръка. — Мисля, в голямата балконска стая.

— О, не, тя е отстранена! По-добре в ъгловата стая, ще се виждаме по-често. Е, да вървим — каза Ана, като даваше изнесената от лакея захар на любимия си кон.

— Et vous oubliez votre devoir102 — каза тя на излезлия също на външния вход Весловски.

— Pardon, j’en ai tout plein les poches103 — усмихнат отвърна той, пъхнал пръсти в джоба на жилетката си.

— Mais vous venez trop tard104 — каза тя, като бършеше с кърпичката ръката си, която конят бе намокрил, лапвайки захарта. Ана се обърна към Доли: — Ти нали ще останеш повече? Един ден? Това е невъзможно!

— Така съм обещала и децата… — каза Доли, изпитвайки смущение, понеже трябваше да вземе чантата си от каляската и понеже знаеше, че лицето й сигурно е много напрашено.

— Не, Доли, миличка… Е, ще видим. Да вървим, да вървим! — и Ана поведе Доли към стаята й.

Тая стая не беше парадната, която предлагаше Вронски, а такава, за която Ана каза, че Доли трябва да я извини. И тая стая, за която трябваше да се извинява, беше препълнена с разкош, в какъвто Доли никога не бе живяла и който й напомняше най-хубавите хотели в чужбина.

— Е, миличка, колко съм щастлива! — каза Ана, като седна за миг в амазонката си до Доли. — Я ми разправи за вашите. Със Стива се видяхме набързо. И той не можа да ми разправи за децата. Как е моята любимка Таня? Трябва да е станала голямо момиче, а?

— Да, много голямо — късо отвърна Даря Александровна и сама се чудеше, че отговаря така студено за децата си. — Ние живеем чудесно у Левини — прибави тя.

— Ако знаех — каза Ана, — че не ме презираш… Да бяхте дошли всички у нас. Та Стива е стар и голям приятел на Алексей — прибави тя и изведнъж се изчерви.

— Да, но ние там сме така добре… — смутена отвърна Доли.

— Но аз от радост говоря глупости. Да знаеш, миличка, колко ти се радвам! — каза Ана и пак я целуна. — Ти не си ми казала още как и какво мислиш за мене, а аз искам да зная всичко. Но радвам се, че ще ме видиш такава, каквато съм. Главно, не бих желала да мислят, че искам да доказвам нещо. Не искам да доказвам нищо, а просто искам да живея; да не правя никому зло освен на себе си. За това имам право, нали? Впрочем това е дълъг разговор и ние ще имаме време да си поговорим хубаво за всичко. Сега ще отида да се облека, а на тебе ще изпратя една прислужница.