Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Даря Александровна не можеше да откъсне очи от тоя невиждан от кея елегантен екипаж, от тия прекрасни коне, от тия блестящи елегантни лица, които я заобикаляха. Но най-много я поразяваше промяната, настъпила у познатата й и любима Ана. Друга жена, по-малко внимателна, която не познаваше Ана от по-рано и особено която не беше премислила тия мисли, които занимаваха Даря Александровна по пътя, не би и забелязала нищо особено у Ана. Но сега Доли бе поразена от оная временна хубост, която се среща у жените само в минути на любов и която тя откри сега по лицето на Ана. Всичко в лицето й: определеността на ямичките върху бузите и брадичката, очертанието на устните, усмивката, която сякаш летеше около лицето й, блясъкът на очите, грацията и бързината на движенията, пълнотата на гласа й и дори маниерът, с който тя сърдито ласкаво отговори на Весловски, който искаше позволение да се качи на нейния коб, за да го научи на галоп с десния крак — всичко беше особено привлекателно; и сякаш тя сама знаеше това и му се радваше.
Когато двете жени седнаха в каляската, изведнъж и двете бяха обзети от смущение. Ана се смути от внимателно-въпросителния поглед, с който я гледаше Доли, а Доли — от това, че след думите на Свияжски за вехикюля неволно я досрамя за мръсната стара каляска, в която се качи с нея Ана. Кочияшът Филип и писарят изпитваха същото чувство. За да скрие смущението си, писарят шеташе насам-натам и настаняваше дамите, но кочияшът Филип стана мрачен и предварително се готвеше да не се подчини на това външно превъзходство. Той иронично се усмихна, като погледна врания кон, и реши вече на ума си, че тоя вран кон в кабриолета е добър само за разходка и не може да извърви четиридесет версти в жегата, без да бъде сменен.
Селяните се надигнаха всички от талигата и любопитно и весело наблюдаваха посрещането на гостенката, като правеха своите бележки.
— Радват се, защото не са се виждали отдавна — каза къдрокосият старец, превързан с ликото.
— Виж, чичо Герасиме, с врания жребец снопи да возиш, бива си го!
— Я гледай! Това там с белите гащи жена ли е? — каза един от тях, като сочеше качващия се на дамското седло Васенка Весловски.
— Не, мъж. Виж как се метна ловко!
— Е, момчета, изглежда, че няма да се спи, а?
— Какъв ти сън днес! — каза старецът, като погледна косо към слънцето. — Виж, пладне мина. Вземайте косите и да почваме!
XVIII
Ана наблюдаваше слабото, измъчено, напрашено в бръчиците лице на Доли и искаше да каже това, което мислеше, а именно, че Доли е отслабнала; но като си спомни, че самата тя се е разхубавила и че погледът на Доли бе й казал това, тя въздъхна и заприказва за себе си.
— Ти ме гледаш — каза тя — и мислиш, мога ли да бъда щастлива в моето положение? Е, та какво от туй. Срам ме е да призная, но аз… аз съм непростимо щастлива. С мене се случи нещо вълшебно, като сън, когато ти става страшно, тежко и изведнъж се събудиш и чувствуваш, че всички тия страхове ги няма. Аз се събудих. Преживях мъчителното, страшното и сега вече отдавна, особено откак сме тук, съм така щастлива!… — каза тя, като погледна Доли с плаха въпросителна усмивка.
— Колко се радвам! — усмихната каза Доли, неволно по-студено, отколкото искаше. — Много се радвам за тебе. Защо не ми писа?
— Защо ли?… Защото не смеех… Ти забравяш моето положение…
— На мене ли? Не си смеела? Ако знаеше как аз… Аз смятам…
Даря Александровна искаше да каже тазсутрешните си мисли, но, кой знае защо, сега това й се видя неуместно.
— Впрочем за това после. Какви са всички тия постройки? — запита тя, в желанието си да промени разговора, като сочеше червените и зелени покриви, които се виждаха сред зеленината на живите плетища от акации и люляци. — Сякаш е градче.
Но Ана не й отговори.
— Не, не! Как гледаш на моето положение, как мислиш, а? — запита тя.
— Аз смятам… — започна Даря Александровна, но в това време Васенка Весловски, който бе подкарал коба в галоп с десния крак и се тръскаше тежко в късичкото си жакетче върху коженото дамско седло, мина в галоп край тях.
— Върви, Ана Аркадиевна! — извика той.
Ана дори не го погледна; но на Даря Александровна пак се стори, че в каляската е неудобно да започва тоя дълъг разговор и затова съкрати мисълта си.
— Не смятам нищо — каза тя, — но винаги съм те обичала, а щом обичаш, обичаш целия човек такъв, какъвто е той, а не какъвто искаш да бъде.
Ана отмести поглед от лицето на приятелката си и като зажумя (това беше неин нов навик, който Доли не бе виждала у нея), замисли се в желанието си да разбере напълно значението на тия думи. И очевидно ги разбра така, както искаше, защото погледна Доли.