Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Далече ли е още, Михайло? — запита Даря Александровна писаря, за да се отвлече от плашещите я миеш.
— Казват, че от това село има още седем версти.
По улицата на селото каляската се спусна на едно мостче. По моста, разговаряйки звънко и весело, вървеше тълпа весели жени със свити свесла на рамо. Жените поспряха на моста, като оглеждаха любопитно каляската. Всички обърнати към нея лица се видяха на Даря Александровна здрави, весели, дразнещи я с радостта си от живота. „Всички живеят, всички се наслаждават от живота — продължаваше да мисли Даря Александровна, след като отмина жените, възлезе на баира и пак при тръса приятно се олюля върху меките ресори на старата каляска, — а пък аз, като от затвор, излязла от един свят, който ме убива с грижи, едва сега се опомних за миг. Всички живеят: и тия жени, и сестра ми Натали, и Варенка, и Ана, при която отивам, само аз не живея.“
„А нападат Ана. За какво? Та нима аз съм по-добра? Аз имам поне мъж, когото обичам. Не така, както бих искала да обичам, но го обичам, а пък Ана не обичаше своя. Но в какво е виновна тя? Тя иска да живее. Бог е вложил това нещо в душата ни. Твърде е възможно и аз да направя същото. И до днес не зная дали направих добре, че я послушах през онова ужасно време, когато тя бе дошла при мене в Москва. Тогава трябваше да оставя мъжа си и да започна живота отначало. Бих могла да обичам и да бъда обичана истински. А сега нима е по-добре? Аз не го уважавам. Той ми е нужен — мислеше тя за мъжа си — и аз го търпя. Нима това е по-добре? Тогава още можех да се харесам, хубостта ми беше още запазена“ — продължаваше да мисли Даря Александровна и й се искаше да се погледне в огледалото. Тя имаше огледалце в чантичката и искаше да го извади; но като погледна гърбовете на кочияша и поклащащия се писар, почувствува, че ще се засрами, ако някой от тях се обърне, и не го извади.
Но и без да се погледне в огледалото, тя смяташе, че и сега още не е късно и си спомни за Сергей Иванович, който беше особено любезен с нея, за приятеля на Стива, добрия Туровцин, който заедно с нея се грижеше за децата й, когато бяха болни от скарлатина, и беше влюбен в нея. А имаше още един съвсем млад човек, който, както на шега бе казал мъжът й, смяташе, че тя е най-хубавата от сестрите. И Даря Александровна си представяше най-страстни и неосъществими романи. „Ана постъпи прекрасно и аз никак не мога да я осъждам. Тя е щастлива, създава щастие на друг човек и не е смазана като мене, а сигурно както винаги е свежа, умна, открита за всичко“ — мислеше Даря Александровна и лукава усмивка свиваше устните й, особено защото, мислейки за романа на Ана, паралелно с него си представяше и свой, почти същия роман с един въображаем събирателен мъж, влюбен в нея. Тя също като Ана признаваше всичко на мъжа си. И удивлението и смущението на Степан Аркадич при това съобщение я караше да се усмихва.
С такива мечти тя стигна до разклонението от шосето; което водеше към Воздвиженско.
XVII
Кочияшът спря четирите коня и се озърна надясно, към една нива с ръж, в която до една талига седяха селяни. Писарят искаше да скочи, но се отказа и повелително извика единия от селяните, като му махаше да дойде. Ветрецът, който повяваше при пътуването, утихна, когато спряха; мухи облепиха потните коне и те сърдито се защищаваха от тях. Долитащият откъм талигата металически звън от клепане на коса утихна. Единият от селяните стана и тръгна към каляската.
— Виж го, едва се влачи! — сърдито извика писарят към селянина, който бавно пристъпваше с босите си крака по буците на неотъпкания сух път. — Върви де!
Къдрокосият старей, превързал с лико косата си, с тъмен от потта превит гръб, ускори крачка, приближи се и се улови със загорялата си ръка за калника на каляската.
— Воздвиженско, в стопанството на господаря? При графа? — повтори той. — Ето, щом минете баирчето. Ще завиете наляво. Право по шосето — и ще стигнете. Но вие кого търсите? Самия него ли?
— Ами дали са в къщи, драги? — неопределено каза Даря Александровна, която не знаеше как да попита за Ана дори един селянин.
— Сигурно са в къщи — каза селянинът, като пристъпваше с босите си крака и оставяше по праха ясни следи от стъпалата с пет пръста. — Сигурно са в къщи — повтори той с явно желание да поприказва. — И вчера им идваха гости. Много гости… Какво искаш бе? — Той се обърна към момъка, който му викаше нещо от талигата. — Наистина! Преди малко минаха оттук на коне да видят нивата. Сега сигурно са у дома си. Ами вие кои сте?…