Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
По съвета на Левин Даря Александровна тръгна призори. Пътят беше хубав, каляската удобна, конете препускаха леко и на капрата освен кочияша седеше вместо лакей писарят, изпратен от Левин за охрана. Даря Александровна задряма и се събуди едва когато стигнаха хана, дето трябваше да сменят конете.
След като пи чай у същия оня богат селянин-стопанин, дето отсядаше Левин, когато отиваше у Свияжски, и след като поприказва с жените за децата и със стареца за граф Вронски, когото той много хвалеше, в десет часа Даря Александровна продължи. В къщи, улисана е грижи около децата, тя никога нямаше време да мисли. Затова сега, при това четиричасово пътуване, всички задържани по-рано мисли нахлуха в главата й и тя прехвърли целия си живот, както никога по-рано и от най-различни страни. Тя сама се чудеше на мислите си. Отначало мислеше за децата, за които все пак се безпокоеше, макар че княгинята, а главно Кити (тя се надяваше повече на нея), бе обещала да се грижи за тях. „Да не би Маша да започне пак да лудува, да не би конят да ритне Гриша, а и стомахът на Лили да не би да се разстрои още повече.“ Но след това въпросите на настоящето започнаха да се сменят от въпроси за най-близкото бъдеще. Замисли се как тая зима в Москва ще трябва да наемат друга квартира, да променят мебелите в приемната и да направят кожухче на по-голямата дъщеря. След това започнаха да й се натрапват въпроси за едно по-далечно бъдеще: как ще нареди децата си между хората. „За момичетата е лесно — мислеше тя, — но момчетата?“
„Добре, сега аз се занимавам с Гриша, но това е само защото съм свободна, не раждам. Разбира се, на Стива няма какво да разчитам. С помощта на добри хора ще им създам положение; но ако родя пак…“ И тогава й мина мисълта колко несправедливо е казано, че жената е прокълната да ражда в мъки чедата си. „Раждането е нищо, но да носиш детето — ето кое е мъчително“ — помисли тя, като си представи последната си бременност и смъртта на това последно дете. И тя си спомни разговора с младата булка в хана. На въпроса й има ли деца, хубавата млада жена весело отвърна:
— Имах едно момиченце, но Господ ме отърва, погребах го през постите.
— Е, много ли ти е мъчно за него? — запита Даря Александровна.
— Защо ще ми е мъчно? Старецът и без това има много внуци. Само грижи. Нито можеш да работиш, нито да си починеш. Само ти връзва ръцете.
Тоя отговор се видя отвратителен на Даря Александровна въпреки добродушната миловидност на младата жена; но сега тя неволно си спомни тия думи. В тия цинични думи имаше и частица истина.
„Пък и въобще — мислеше Даря Александровна, като прехвърляше през ума си целия си живот през тия петнадесет години, откак бе омъжена — бременност, тегота, умствено затъпяване, равнодушие към всичко и главно — обезобразяване. Кити, младичката, хубавичка Кити, и тя е погрозняла толкова, а когато съм бременна, аз ставам безобразна, знам това. Раждане, страдания, страшни страдания, последната минута… след това кърмене, тия безсънни нощи, тия страшни болки…“
Даря Александровна изтръпна само при спомена за болките в напуканите зърна на гърдите, които изпитваше почти с всяко дете. „След това болестите на децата, тоя вечен страх; после възпитанието, лошите наклонности (тя си спомни за престъплението на малката Маша сред малините), учението, латинския език — всичко това е така непонятно и трудно. И отгоре на всичко — смъртта на същите тия деца.“ И отново във въображението й изникна вечно измъчващият майчинското й сърце жесток спомен за смъртта на последното й дете-кърмаче, умряло от лошо гърло, погребението му, всеобщото равнодушие пред това мъничко розово сандъче и нейната раздираща сърцето самотна болка пред бледото челце с къдрици на слепите очи, пред разтворените в учудване устица, които се виждаха от ковчега в оня миг, когато го затваряха с розовото капаче с кръст от ширит.
„И защо е всичко това? Какво ще излезе от всичко това?
Това, че аз, без да имам нито миг покой, ту бременна, ту кърмеща, вечно сърдита, мърмореща, сама измъчена и измъчваща другите, противна на мъжа си, ще преживея живота си и децата ми ще израснат нещастни, зле възпитани и в немотия. И сега, ако не бяхме през лятото у Левини, не знам как бихме преживели. Разбира се, Костя и Кити са така деликатни, че ние почти не забелязваме; но това не може да продължава така. Щом им се народят деца, те няма да могат да ни помагат: те и сега са притеснени. Нима ще ми помогне татко, който не остави почти нищо за себе си? Така че дори не ще мога да отгледам децата си сама, а камо ли с помощта на другите, с унижение. Добре, да предположим най-хубавото: децата няма да умират вече и аз криво-ляво ще ги възпитам. В най-добрия случай те няма да бъдат негодници. Ето всичко, което мога да желая. И заради всичко това толкова мъки, толкова труд!… Изгубен е целият ми живот!“ Тя отново си спомни какво бе й казала младата невеста и пак й стана противно от спомена за това; но не можеше да не се съгласи, че в тия думи имаше и частица груба истина.