Ана Каренина

— До есента всичко ще бъде готово. Вътре почти всичко вече е довършено — каза Ана.

— Ами това новото какво е?

— Помещение за лекаря и за аптеката — отвърна Вронски, но видя идващия към него архитект с късо палто, извини се пред дамите и тръгна насреща му.

След като заобиколиха ямата, от която работниците вземаха вар, той се спря с архитекта и започна да говори нещо разпалено.

— Фронтонът все излиза по-ниско — отвърна той на Ана, която го запита какво има.

— Аз ви казах, че трябва да се вдигне фундаментът — каза Ана.

— Да, разбира се, щеше да бъде по-добре, Ана Аркадиевна — каза архитектът, — но сме пропуснали вече.

— Да, аз се интересувам много от това — отвърна Ана на Свияжски, който изрази учудване от нейните познания по архитектура. — Новата постройка трябва да подхожда на болницата. А тя бе замислена отпосле и започната без план.

Когато свърши разговора си с архитекта, Вронски се присъедини към дамите и ги поведе навътре в болницата.

Въпреки че отвън още довършваха корнизите, а в долния етаж боядисваха, в горния етаж почти всичко беше вече завършено. Минаха по широката желязна стълба на площадката и влязоха в първата голяма стая. Стените бяха измазани като мрамор, грамадните цели прозорци бяха вече поставени, само паркетът не беше още довършел и дърводелците, които рендосваха един изправен квадрат, оставиха работата, за да свалят ширитите, с които бяха привързали косите си, и да се здрависат с господата.

— Това е приемната — каза Вронски. — Тук ще има пюпитър, маса, шкаф и повече нищо.

— Насам, минете отсам. Не се приближавай до прозореца — каза Ана, като опитваше дали боята е изсъхнала. — Алексей, боята е вече изсъхнала — прибави тя.

От приемната минаха в коридора. Тук Вронски им показа направената нова система вентилация. След това им показа мраморните вани, леглата с необикновени пружини. После показа една след друга болничните стаи, склада, стаята за бельо, след това печките от нов тип, после едни колички, които няма да вдигат шум, когато возят по коридора необходимите неща, и много други работи. Свияжски преценяваше всичко като човек, който познава всички усъвършенствувания. Доли просто се учудваше на невижданото от нея досега и в желанието си да разбере всичко, подробно разпитваше за всичко, което правеше очевидно удоволствие на Вронски.

— Да, аз мисля, че това ще бъде единствената напълно образцово уредена болница в Русия — каза Свияжски.

— Ами няма ли да има родилно отделение? — запита Доли. — Това е толкова необходимо на село. Аз често…

Въпреки учтивостта си Вронски я прекъсна.

— Това не е родилен дом, а болница и тя ще бъде за всички болести освен заразните — каза той. — Я погледнете това… — и той подкара към Даря Александровна едно новоизписано кресло за оздравяващи. — Погледнете. — Той седна в креслото и започна да го движи. — Болният не може да ходи, слаб е още или го болят краката, а има нужда от въздух и затова язди, вози се…

Даря Александровна се интересуваше от всичко, всичко й харесваше много, но най-много й харесваше самият Вронски с това естествено наивно увлечение. „Да, той е много мил, добър човек“ — мислеше от време на време тя, без да го слуша, а го гледаше и вникваше в израза му и мислено се поставяше на мястото на Ана. Сега той й харесваше толкова много с оживлението си, че тя разбираше как Ана е могла да се влюби в него.