Задочни репортажи за България

От съвсем друга и не по-малко важна страна ВРЕДНО беше всяко произведение, борбата срещу което би допринесла за личната кариера на всеки литературен чиновник. Така могат да бъдат обяснени доста случаи на намиране на теле под вола. Има цяла категория хора в България, чиято единствена работа се състои в това да дирят под дърво и камък вражеско или вредно произведение, а когато не го намерят, имат правото да го измислят.

Ето че стигаме до втория въпрос — КОЙ определя кое произведение е ВРЕДНО. Аз вече изразих моите (и на много други като мене) съжаления, че срещу нас не стоеше класическият цензор, а огромна, всеобхватна цензурна мъгла. Но нека се опитам да поставя нещата все пак в някакъв ред. Цензурните линии се определят не в София, а в Москва. Тъй като управлението в София просто следва най-педантично указанията, давани от идеологическото ръководство в СССР. Затова не рядко човек можеше да чуе от българските ръководители на самия връх фразата: „Това не зависи от мен. Аз не съм решавал този въпрос!“, което е пряк намек за това, че известни решения за цензуриране са били взимани извънграниците на страната. Все пак допускам, че те имат общ, директивен характер и че конкретните решения се взимат на самото място. Два института имат главната дума за забраната, спирането или цензурирането на произведения на изкуството — идеологическите отдели на ЦК на партията и идеологическото управление на Държавна сигурност. Тези два института и особено Държавна сигурност бяха оплели в своите мрежи абсолютно всички културни учреждения. По същество всеки малък ръководител на културна единица — редакция, издателство, театър, кинопроизводствена група, оркестър и пр., беше подотчетен на двата института. Твърде често, особено напоследък, кадрови офицери на Държавна сигурност или нейни платени сътрудници оглавиха възлови места в света на изкуството и литературата. Само преди няколко дни прочетох, че първи заместник генерален директор на ДО „Театър, музика и цирк“ е небезизвестният полковник от Държавна сигурност и някогашен сталински следовател Марин Гинев. Мисля, че този пример е абсолютно красноречиво доказателство за железните клещи на тоталната цензура. Марин Гинев е човекът, който сега решава какво да се играе в българския театър и в голяма степен как да се играе. След функционерите на ЦК и Държавна сигурност идват първичните партийни организации, където разни идеологически обвинения се повдигат твърде често във връзка с вътрешно котерийни борби.

Но всичко това е само външната част на цензурната структура, която въпреки неуморната си бдителност не би била така действена, ако не бе подпомагана от вътрешната част, а именно света на бездарниците. Тази вътрешна част е по-активната, защото дейността й произтича не от служебния интерес, а от личния. И ако проследите историята на забранени, спрени или осакатени произведения, вие ще видите, че нещата са започнали с бясната атака на бездарието.