Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Най-типичният случай беше Христо Радевски, някогашната дясна ръка на Червенков в идеологическите работи. Снет от главното секретарство на Съюза на писателите и от ЦК на партията, той бе пратен в глуха линия като главен редактор на списание „Септември“. Но тук той заедно с Никола Фурнаджиев и чудесна група от млади хора начело с Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Любен Дилов, Антоанета Войникова и други успя да създаде атмосфера, пропита с почтеност и гражданска честност. Редакцията на списанието на площад „Славейков“ стана любимо място на много млади автори и по неговите страници по онова време се отпечатиха най-напредничавите творби. „Септември“ на Радевски бе пълен контраст на крайно казионното и пошло списание на Гуляшки „Пламък“. Мисля, че Радевски горчиво бе отчел старите си грехове и искрено се опитваше да приспособи себе си към новото време. И този опит да бъде верен на това ново време и да не допусне старите си грешки в края на краищата му струва мястото. В момента, когато се разбра, че промяната е била илюзорна и че режимът имаше нужда от греховете и на стари, и на нови грешници, песента на Радевски бе изпята. Точно в ония години мнозина му казваха „българския Твардовски“. Радевски наистина се бореше за авторите си, устояваше художествени и граждански позиции и дори дръзна да изрази прочутото:
„Секретарите отминават, поетите остават!“
Но той не беше Твардовски. Струва ми се, че нямаше нерви да издържи особено когато срещу него застанаха силните, млади, амбициозни гаулайтери, като Венелин Коцев и Георги Джагаров. Той просто се почувствува уморен и се оттегли точно по времето, когато имаше най-голяма нужда от „български Твардовски“.
Не по-малко интересна беше ролята на Георги Димитров-Гошкин, който стана главен редактор на „Литературен фронт“.
Гошкин беше човекът, чийто догматизъм бе станал нарицателен. Въпреки дръзкото му държане по време на култа, неговите убеждения и особено тяхната форма правеше от него идеалния култаджия. Той свеждаше всичко до някакви ясни само на него философски формулировки и, изглежда, нямаше нищо на света, което да може да го учуди. Колко пъти, разисквайки едно или друго събитие, съм го чувал да казва, че той формулирал обяснението още преди много години в някаква статия. Но като главен редактор Гошкин имаше едно голямо предимство — той никога не се криеше зад висшестоящи органи, никога не флиртуваше, не размазваше, а беше откровен дори при най-неприятни положения. Същевременно беше суетен и обичаше жестовете. Тъкмо на негов жест (добре провокиран от група млади поети) се дължеше невероятното отпечатване на великолепната поема на Константин Павлов „Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки“. Колкото и странно да звучи, Гошкин проявяваше желание да спори и дори да се оставя да бъде убеждаван. Аз поне имах чувството, че можех да му казвам всичко, което исках да му кажа, без да си навличам опасност. За разлика от по следвалите главни радактори на „Литературен фронт“ Гошкин би умрял, но не би донесъл, дори ако откриеше истински враг. Просто той би сметнал това за лично унижение. Когато го преместиха на глупавия помпозен пост „председател на комитета за връзки с чужбина“, мнозина съжаляваха за него, сякаш след Робеспиер на власт беше дошъл Фуше.
„С Гошкин винаги знаеш къде си!“ — бе казал мой познат и това беше самата истина.
Подобна положителна тенденция претърпя в своето развитие и Лозан Стрелков, който стана главен директор на БТА. Докато беше заместник главен на „Литературен фронт“, Лозан Стрелков провеждаше най-енергично осакатяващата линия на социалистическия реализъм. Негови изобретения бяха рубрики като „Образът на комуниста“ и прочие. Но след това той сякаш разбра някои неща и може би видя резултата от културната изолация на България. Под негово ръководство БТА започна да издава цяла серия списания, които станаха извънредно популярни и по същество са някакъв мост между Запада и България. Вярно е, че възникването на списания, като „ЛИК“, „Наука и техника“, „Паралели“ и други, е резултат не на желание на този или онзи шеф, но на пълното поражение на идеологическата изолация в комунистическите страни. В един момент партията осъзна, че ушите на масите (и дори собствените им уши) бяха залепени за чуждите радиостанции, че всяко внесено от Запада списание или книга се превръщаше в реликва, че естествената жажда на хората за знание се бе изострила до крайна степен, и затова реши да използува тази жажда, като я подхранваше със своя собствена информация. Изданията на БТА често са пример на фалшифициране на материали, преиначаване, превратно тълкуване, но в последна сметка в тях има доста информация дори когато нещата трябва да се разбират наопаки. Заслугата на Лозан Стрелков е изборът на много сполучлива форма и устояването й.