Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Нямам представа как времето ще оцени дейността на Павел Матев като председател на Комитета за изкуство и култура. Но във всички случаи съм сигурен, че оценката ще бъде далече по-висока от тази за неговата наследница. За мен и за мнозина, които познаваха Павел отблизо, той беше жертва, намираща се под неспиращ двоен натиск отдолу и отгоре. Той беше мек, възпитан човек, с когото можеше да се говори откровено и който напразно се опитваше да постави някакъв ред в разпасаното си министерство. Като се знае, че в България всеки големец, от най-високостоящия до дребното квартално парвеню, се смяташе в правото си да се бърка в културата и да я управлява, човек може да си представи пещта, в която се печеше министърът. Мога твърде обосновано да твърдя, че Павел Матев, в качеството си на буфер, успя да предотврати извършването на не една и две непростими нелепости. По някое време той наистина успя да се заобиколи с доста свестни и достойни хора като например Иван Русев, началника 1на отдел „Театри“, и Комитетът за изкуство и култура се опитваше наистина да поощрява изкуството и културата. И ако по времето на Павел Матев този комитет не беше станал това, което е днес — ужасен отдел на Държавна сигурност, — мисля, че заслугата в значителна степен бе на неговия председател. Мисля, че разкритията през 1956 година на Хрушчов за престъпността на сталинизма предизвикаха силен смут и впоследствие отрезвяване в мнозина, които дотогава идентифицираха себе си с партията. И нека още веднъж подчертая, че за мнозина от нас, безпартийните автори, беше далече по за предпочитане човек да има насреща си някой от поумнелите бивши фанатици, отколкото тази ужасна тиня, която се представяше за апостол на демократичното, новото, либералното. Хиляди пъти беше по-добре човек да има работа с хора, като Радевски, Караславов, Гошкин, Лозан Стрелков и други, вместо с онези, които заеха техните места, като Богомил Райнов, Божидар Божилов, Леда Милева, Георги Джагаров и т.н. Както мнозина отбелязваха, в старото поколение все още имаше някакви скрупули, докато в новите нямаше и помен от тях.
Но тъй като старите още не бяха си отишли, а новите още не бяха категорично дошли, ние имахме променлив преходен период, в който надеждите далече превишаваха реалностите.
От друга страна, заедно с тези моменти на отрезвяване дойде и все по-явното желание на мнозина държавни и партийни функционери да бъдат по-близо до делничните удоволствия на живота. Прекарали години в партийно-пуританско пренебрегване на житейските радости, следвайки линията на фанатизъм и аскетизъм, обременени напълно от безспирните изисквания на твърде сложния политически живот, най-после, вероятно освободени от страха, който им вдъхваше сталинският полумрак, те решиха да се опитат да си поживеят. Както вече разказах, стари партийни кадри на почтена възраст започнаха да откриват за първи път прелестите на любовта, на полупиянски приятелски вечери, на интимно картоиграчество, на забавните подвизи, т.е. опитваха се да бъдат нормални хора. Бедата във всичко това, както вече видяхме, започна от неминуемото смесване на общественото положение и власт с личните удоволствия, което, разбира се, беше за сметка на обществото.
МИЛА РОДИНО, ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ
Грозничка, пъпчива актриса, член на бюрото на партийната организация в театъра си, моя позната от над 20 години и изпратена да посети някакъв западен фестивал, стои пред мен в тихо лондонско кафене. Решила да ми се обади, просто „така“. Не се съмнявам, че зад „искреното“ й желание стои над-служебно задължение. С почти същия глас, който разнасяше от площадните високоговорители по Първи май и Девети септември патоса на епохата („Съветският съюз е слънцето и въздухът на нашия живот“), тя ми разказва нещо, което би могло; да бъде празнично стихотворение от Асен Босев или Матей Шопкин, а именно, колко чудесна, щастлива, творческа, богата, смислена, вдъхновяваща, честна, достойна, справедлива, слънчева и т.н. била действителността в България, след като съм я напуснал. Тя говори пред мене така, като че аз съм таен генерал от Държавна сигурност и тайно ще я препоръчвам за държавна награда. И за да ми докаже още повече своята „беззаветна“ преданост към ония, които са я пратили да говори с мене, тя неочаквано ми казва:
— А ти смееш да говориш против България!