Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Личният интерес вдигна тревогата срещу филми, като „Партизани“ „Понеделник сутрин“, „Балонът“, „Подводничари“, „Кит“ и много други. Бездарни кинодейци бяха първите, които се втурнаха в ЦК, за да сигнализират и нападат произведения, които те никога не биха могли да създадат. Без да влизам в подробности, бил съм всред некадърни филмови режисьори, когато са решавали да се борят за спирането на известен филм. Бездарни поети (нека им бъдат спестени имената) бяха първите, които телефонираха в Държавна сигурност за предложени за печат стихове на Константин Павлов и Стефан Цанев. Други бездарни поети злобно донесоха за Николай Кънчев. Известен партиен режисьор, бивш директор на Народния театър и най-нахалното бездарие, което българската сцена знае, бе този, който следеше всяка стъпка на Вили Цанков, Леон Даниел и други, за да донася за съществуващи или несъществуващи грехове. Други дребни творчески душици откриха атаката срещу чудесния Бургаски театър и успяха да го унищожат. Псевдохудожници бяха тия, които нашепваха на идеологическите секретари и полковници за чужди тенденции в творчеството на един или друг талантлив художник. Пак те искаха забраната на изложби. Неосъществени литератори бяха тези, които тълкуваха на най-висшето началство епиграмите на Радой Ралин или тези на Добри Жотев. Писатели бяха тези, които се опитаха да спрат някои произведения на Радичков и така нататък. Никой не ги е задължавал да правят тези доноси. Но тук действува личната инициатива: „Защо други ще плуват в океана, а пък аз ще бъда в гьола?“ Въпреки че на гражданина нито му стиска, нито пък може да излезе в океана.
Изглежда, че няма по-жестоко нещо от съзнанието за некадърност. Затова всеки път, когато някъде се появи ново талантливо произведение, то поражда тази пареща завист, която се превръща в неудържимо озлобление, в силна омраза и кара ръката да замахне, за да унищожи този противен провокатор.
Никак не е трудно във всяко произведение да се открият антипартийни загатвания да се посочи скрита умисъл, да се дешифрират антипартийни символи, да се изтълкуват вражески алегории, да се пошушне на важен държавен ръководител, че в тази работа се съдържа неговата собствена карикатура. И като се има предвид изключително ниския естетически критерий на много отговорни лица, непознаването на изкуството и общата им културна неграмотност, се вижда колко лесно могат да бъдат накарани да изгорят юргана заради бълхата. Особено силни са тези граждани, когато плашат нещастните функционери с купешки изрази, като „формализъм“, „сюрреализъм“, „модернизъм“, „екзистенциализъм“ и дори „маоизъм“ в изкуството.
Както вече неведнъж подчертах, убеден съм, че най-здравият съюз на този свят е този между бездарниците. Те са тези, които в условията на всеки тоталитарен режим успяват да изкопаят по някакъв гьол, съответствуващ на техните размери, в който се опитват да натикат и умъртвят онези, които са родени, за да кръстосват океаните.
МОМЕНТИ НА ОТРЕЗВЯВАНЕ
„Аз не им вярвам, нито някога ще им повярвам!“ — настояваше един от най-близките ми приятели, когато се опитвах да го убеждавам, че нещата се бяха променили.
— Вълкът козината си мени, но не и нрава! — той твърдо вярваше на народната поговорка.
— Е, да — отвърнах аз, — но може би зъбите на вълка са поизпадали, може би е надебелял, сит и вече го мързи да напада…!
— Иска ти се! — изсмя се моят приятел. — Защото твоите работи са наред!
И все пак белезите на промяната бяха очевидни и човек трябваше да бъде сляп, за да не ги вижда. Ние навлизахме в 60-те години с полуреалното-полуилюзорно чувство, че най-после разумът бе успял да премине през пропуска на партийния дом.
За пръв път от войната по магазините (поне в градовете) започнаха да се появяват повече и по-разнообразни стоки. Опашките станаха рядкост. На пазара на булевард „Драгоман“ (моето поколение не научи новото му име — булевард „Георги Кирков“) внезапно започнаха да прииждат селяни и кооператори, които продаваха на свободни, конкурентни цени зеленчуци, плодове и други храни. Дори каракачаните, с тяхното толкова вкусно сирене, откриха сергия срещу шивашката фабрика. Геният на българския селянин успя да получи от дадените му за частно ползване пет декара горе-долу паричната стойност на онова, което получаваше преди от петдесет. Българското село, което две петилетки социалистическо строителство доведоха до непомнена мизерия и глад, започна бързо да се съвзема. В цялото стопанство осъзнаването на идеята, че онова, което е „добро за СССР, не е непременно добро и за България“, предизвика истинско раздвижване. Западна технология започна решително да заема своето място в българската индустрия за сметка на лоши или изобщо несъществуващи съветски машини. Изглеждаше като че налудничавият период на врагоманията стихна поне в областта на икономиката. Способни специалисти започнаха да оглавяват някои важни производствени звена, макар че ключовите позиции се държаха от ненапълно компетентни, но все пак по-образовани партийни функционери. В държавното ръководство постепенно бе даден път на т.нар. технократи. В Добруджа Вълкан Шопов отчете рекордни добиви на зърнени храни. Леката промишленост, която произвеждаше стоки за широко потребление, заработи както никога преди. Търговията, която беше в окаяно състояние, също започна да придобива някакъв вид. Организирането на снабдяването се подобри. Ала всичко това бяха по-скоро добри тенденции, отколкото категорични трайни резултати. Все още имаше много препятствия за преодоляване. И тъй като те се кореняха дълбоко в системата, човек не можеше да очаква чудеса. Автомобилът започна да навлиза бавно в живота на българските граждани, а почти едновременно с него започна и туристическият обмен, за който вече писах. За първи път от войната значителен брой български граждани започнаха да посещават страните от социалистическия лагер, а югославяни плъзнаха из цяла България. Нямаше ги вече зловещите ангели със сините шапки на вътрешните войски и Държавна сигурност престана да смущава поне нощите на хората. На милицията бе забранено да бие. Външната страна на закона поне започна да се спазва или пък се създаваше добра илюзия, че се спазва. Ангел Солаков, който ръководеше сигурността, заяви, че неговите хора за в бъдеще трябва да работят открито с гражданите, всички да ги знаят и всички да имат достъп до тях. И наистина за първи път кадрови офицери от Държавна сигурност, макар и облечени в цивилни дрехи, се запознаваха с точното обозначение на професията „капитан Хикс от Държавна сигурност“. Особено всред софийската интелигенция тръгнаха доста такива афиширани представители на сигурността, които често пъти предлагаха услуги по някакви дребни лични въпроси. Разбира се, другите, тайните служещи на този институт, си останаха по местата, добре прикрити с някаква професия или титла. Но с течение на времето, Държавна сигурност престана да предизвиква онова вледеняващо чувство на ужас и жестокост, което така добре познавахме отпреди.