Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Така при идеологическата преоценка Бетовен беше спасен от легендата, че Ленин обичал „Апасионата“, което, доколкото аз поне съм проверявал, въобще не е вярно.
Но Йохан Себастиан Бах трябваше да бъде ампутиран. В края на краищата човекът беше писал само църковна музика. Решението беше много просто — само инструменталният Бах се допуска, но не и вокалният. В продължение на много години нито една вокална творба на Бах не бе изпълнена по Радио София.
И ако в сравнително абстрактния свят на музиката ставаха такива работи, повече от ясно е на какво беше обречена литературата.
С установяването на комунистическата диктатура американският писател комунист Хауърд Фаст бе рекламиран от пропагандната машина като най-големия жив американски писател. Неговият роман „СПАРТАК“ беше смятан за голямо художествено произведение и се изучаваше задължително по кръжоци и читателски групи. Но след като в знак на протест срещу съветското нашествие в Унгария през 1956 година и смазването на унгарското народно въстание Хауърд Фаст хвърли партийния си билет, диалектиката отново направи своя окус-фокус. Фаст беше наречен ренегат, книгите му бяха изхвърлени от библиотеките и ни беше обяснено, че всъщност творбите на този слуга на американската реакция били бедни художествено. Горкият Хауърд Фаст!
Горе-долу подобна пре-преоценка сполетя големия американски писател Джон Стайнбек. Той беше смятан за живия класик на американската литература. Романът „Гневът на мравките“ бе наричан революционен роман, изобразяващ дълбоко тежката участ на трудещите се в САЩ. А< другите му книги — най-художествено отрицание на капиталистическия свят. Но когато във връзка с виетнамската война Стайнбек направи известното си твърде ясно изказване, с един диалектически замах той бе ликвидиран като писател и личност. В последното издание на българската енциклопедия „А-Я“, 1974 година, не ще намерите нито името на Хауърд Фаст, нито името на Джон Стайнбек. Те не съществуват. Превеждането и преиздаването на произведенията им е спряно. Ще трябва да мине доста време, преди диалектиката да открие, че двамата писатели били заблудени от реакцията и че „ние не трябва да ги съдим заради грешките им, а заради творчеството им, което принадлежи на всички прогресивни хора по света“… и т.н.
Колкото времето е по-далечно, толкова по-добре и по-лесно се правят пре-преоценки. Така Балзак предизвиква затруднение със своите напълно определени роялистки възгледи. Но след като стана известна фразата на Маркс, че той научил от романите на Балзак повече за действителността във Франция, отколкото от историческите книги, великият Оноре получи прошка от някой си Вълчо Вълков Вълканов и се завърна отново по българските книжарници. Но сънародниците на Балзак — Бодлер, Верлен и Рембо, които символизирали декадентщината и упадъка и отвличали умовете на хората в погрешна посока, не можеха да имат достъп до строителите на социализма. На същото отлъчване бе обречен и Марсел Пруст, който все пак би трябвало да бъде признателен, че не му претопиха предвоенните издания.
„В епохата на Чапаев никой няма нужда да се влачи «По следите на изгубеното време»! Ние, другари, не си губим времето!“ — така горе-долу би изглеждала съответната декларация на някой друг Вълко.
Кафка от самото начало бе смятан за най-яркия представител на разкапания човешки дух, който не вижда никакъв изход и чийто песимизъм бе умело изковано оръжие на буржоазията, за да възпира прогресивното мислене. Трябваше да минат много години, за да се досети диалектиката, че всъщност Кафка е имал предвид само буржоазно-капиталистическия свят и че алегориите в „Замъкът“ или „Процесът“ са всъщност присъди над обречения свят на буржоазията. И въпреки това за Кафка нямаше да се намери хартия. И той, и Джойс никак не уйдисваха на борбата на Тодор Павлов срещу подтекста.
„Не може така! Да пишеш едно, пък да се разбира друго! Това не е наш метод!“ — пак цитат от трети Вълко.
Може би най-големи възможности за проявяване на марксическата диалектика даде Жан-Пол Сартр. В първите години той беше големият френски антифашист, след това стана тарторът на реакционния екзистенциализъм и всички тези, които отричали реалността на битието, после, когато почна да се бори за мир и стана член на Световния съвет на мира, Сартр се превърна в пламенен борец, след което се трансформира в антисъветски продажник, платен от световната реакция, за да дегенерира като маоист или троцкист, докато накрая изглежда, че епитетите се свършиха и той в последна сметка е субективист и песимист, но същевременно критик на буржоазната действителност. Човек не може да не се засмее на определението, дадено му от българските академици в енциклопедията: „… постепенно хуманистичните тенденции взимат превес у него“. Като че става дума за закоравял престъпник. Когато за кратко време Сартр се превръщаше от дявол в ангел, съобразителни редактори успяха да отпечатат по нещичко от него.