Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
С течение на времето марксическата диалектика направи своя окус-фокус-препаратус и по отношение на Камю, който от нихилист стана „противоречив“, така че можахме да прочетем „Чужденецът“ и „Чумата“. Но Андре Малро до съвсем неотдавна си остана в незавидно голистко положение. От англичаните групата на сърдитите млади мъже веднага бе преведена, тъй като ругатните на Осбърн срещу английското класово общество бяха точно звуците, които партийната пропаганда искаше да чуе. Но щом сръднята на сърдитите мъже се свърши и ругатните спряха, никой повече не преведе нещо от тях. Единствен Силитоу продължи с горчиви сълзи да оплаква нещастната съдба на англичаните пред възмутените очи на щастливите българи.
Ако трябва да изброявам игрите на диалектическата цензура в България, не би ми стигнал обемът на „Война и мир“. Фокнър и Арагон, Рилке и Езра Паунд, Едгар По и Елиот и т.н. Ала все пак трябва да се признае, че тенденцията беше към опрощаване на греховете и отваряне на вратата. Пак диалектически внезапно се оказа, че мнозина чисто буржоазни писатели, като Скот Фицджералд или Алберто Моравия, бяха далеч по-безопасни от комунистически писатели като Арагон, тъй като комунизмът роди всевъзможни ереси. Основното условие в последните десетина години за издаването на един западен писател беше сведено до това да може да се каже, че е критик на буржоазното общество или в най-лошия случай, че е на противоречиви позиции. Постепенно книгите, които разказваха за ужаса на капиталистическия свят, започнаха да изчезват, защото някак не вървеше в епохата на туризма да се говори за мизерствуващи французи, бедствуващи американци и обезправени германци. Всичко това не пречеше неудобни страници да бъдат премахвани или разни пасажи — преиначавани, както в случая с Хемингуей.
Към тази по-оптимистична картина трябваше да се добави и един друг, много странен критерий, който си извоюва място в българската култура. Издателствата се втурнаха към автори, за които вече се знаеше, че се печатат или ще бъдат печатани в СССР.
„Книгата е отпечатана в СССР“ беше много силен довод, срещу който, поне отначало, цензурните цербери не смееха да възразяват. Така например ние получихме почти всичко от Хайнрих Бьол. Но щеше да дойде време, когато диалектиката стигна до най-фантастичния си трик.
„В Съветския съюз може, но у нас — не може!“
Ако щете вярвайте, но през шейсетте години в България беше наложена цензура на съветски произведения, които българските диалектици намираха за недотам „съветски“. Съветски филми, засягащи една или друга не особено похвална страна на съветската действителност или пък отклонили се от клишетата на социалистическия реализъм, които бяха пуснати в СССР, не бяха разпространявани из България. Например на прожекция за кинодейци ние гледахме един много интересен съветски филм за сексуалните отношения между съветски ученици, който никога не бе разпространен в България. И ето че пак стигнахме до поговорката: „По католици от папата и по турци от султана.“
„Ние не можем да допуснем съветски произведения да уронват престижа на СССР, на съветския човек!“ — казваше един от идеологическите полковници в София. Малко преди чехословашката пролет от 1968 година известният партиен театрал и критик Стефан Каракостов обвини съветското изкуство, че позволило да бъде омърсено от чужди влияния, и се провикна:
„Другари, най-опасната идеологическа диверсия идва у нас… през СССР!“
Явно Каракостов, който беше тясно свързан с най-сталинистката група всред съветските писатели в Москва, беше инструктиран да открие огън срещу някои съветски творби, така че неговите московски приятели да имат повод да преминат в настъпление. При посещението ми в края на 1967 година в Москва съветски писатели говориха с възмущение за една реч на Каракостов, произнесена на някаква конференция там, в която той изсипал огън и жупел върху съветските млади писатели (Ажаев, Ахмадулина, Окуджава и други) и се нахвърлил остро срещу Радичков, Стефан Цанев, Константин Павлов и мен.