Окото на света

Моарейн и Лан яздеха от двете страни на Огиер, следвайки бялата линия през мрака. Всички останали се струпаха колкото се може по-плътно зад тях и фенерите заподскачаха над главите им. Фенерите можеха да осигурят достатъчно светлина, за да осветят голямо помещение, но въпреки това светлината се стапяше само на няколко стъпки пред тях. Чернотата я спираше като плътна стена.

Ръката на Ранд непрекъснато докосваше дръжката на меча. Не че си въобразяваше, че около тях има нещо, срещу което би могъл да го извади; напротив, струваше му се, че наоколо просто не съществува никакво пространство, в което би могло да се спотайва нещо. Мехурът светлина, който ги обгръщаше, спокойно можеше да мине за свод на малка пещера. Ако се съдеше по липсата на каквато и да било промяна, можеше спокойно да се приеме, че конете просто тъпчат на едно място. Но докосването до меча му припомняше учението на Трам. За кратко дори успяваше да уталожи безпокойството и да овладее благодатната празнота. Тежестта обаче непрестанно се връщаше, притискайки празнотата в съзнанието му, докато тя не се превърнеше в нищожна, макар и уютна кухина, и той трябваше да започва отново и отново.

Изпита истинско облекчение едва когато най-сетне все пак настъпи някаква промяна — една висока каменна стена изникна сред мрака пред тях. Широката бяла ивица свърши в основата й. Металните криволици, врязани в широката каменна плоскост, смътно напомниха на Ранд с плавните си линии за лозниците и листата, врязани в портала. Безцветни пъпчици като от сипаница бяха осеяли и камък, и метал.

— Напътственика — каза Лоиал и се надвеси, присвил очи, над полегато изписаните метални резки.

— Огиерска писменост — поясни Моарейн. — Но е толкова проядено, че трудно различавам какво гласи.

— И на мен ми е трудно — промълви Лоиал. — Но е достатъчно, за да разбера, че трябва да тръгнем натам. — Той поведе коня си покрай Напътственика.

Границите на светлия кръг разкриха пред очите им нови каменни съоръжения, наподобяващи мостове, издигащи се в околния мрак, и полегати рампи, неоградени с никакъв парапет, водещи нагоре и надолу. Но между мостовете и рампите преминаваше висока до кръста балюстрада, сякаш пропадането наистина можеше да е гибелно. Балюстрадата беше изградена от млечнобял варовик и се гънеше в плавни завои и сложни спирали. Ранд намираше в сложната й плетеница нещо почти познато, но реши, че просто въображението му се домогва до всичко познато от външния свят, за да го оприличи с необичайната каменна плетеница.

Лоиал се спря в подножието на един от мостовете, разчете единствения ред, изписан върху тясната колона край него, кимна и подкара коня си по моста.