Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Изобщо аз съм ужасно доволен от нашето излизане. Ами вие, Левин?
— Много съм доволен — искрено каза Левин, комуто беше особено радостно, че не само не чувствува оная враждебност, която изпитваше у дома си към Васенка Весловски, но, наопаки, най-приятелски е разположен към него.
XIV
На другия ден, в десет часа, след като обиколи вече стопанството, Левин похлопа на стаята, дето нощуваше Васенка.
— Entrez!88 — извика му Весловски. — Извинете, аз току-що свърших моите ablutions89 — усмихнат каза той, застанал пред него само по долни дрехи.
— Моля, не се стеснявайте. — Левин седна до прозореца. — Добре ли спахте?
— Като пребит. А какъв ден е днес за лов!
— Да. Вие какво пиете, чай или кафе?
— Нито едното, нито другото. Закусвам. Право да ви кажа, срам ме е… Вярвам, че дамите са станали вече? Сега е чудесно да се разтъпче човек. Покажете ми конете.
След като се разходиха из градината, отбиха се в конюшнята и дори играха заедно гимнастика на паралелка, Левин се върна с гостенина си в къщи и влезе в приемната.
— Чуден лов беше, и колко впечатления! — каза Весловски, като пристъпи до Кити, която седеше до самовара. — Жалко, че дамите са лишени от тия удоволствия!
„Е, какво пък, той трябва да поприказва някак с домакинята“ — каза си Левин. Той пак бе доловил нещо в усмивката, в израза на победител, с който гостенинът се обърна към Кити.
Княгинята, която седеше от другата страна на масата с Мария Власевна и Степан Аркадич, извика Левин при себе си и заприказва с него за заминаването за Москва, дето Кити трябваше да се освободи от бременност, и за приготвянето на квартирата. Както около сватбата на Левин му бяха неприятни всякакви приготовления, унизяващи с нищожеството си величието на това, което се върши, така още по-унизителни му се виждаха приготовленията за очакваното раждане, времето, за което брояха някак на пръсти. Той се мъчеше през цялото време да не чува тия разговори — за това как да се повива очакваното бебе, мъчеше се да се извръща и да не вижда някакви си тайнствени безконечни плетени повои, някакви си платнени триъгълничета, на които Доли приписваше особена важност, и т.н. Раждането на сина му (той беше уверен, че ще бъде син), което му предвещаха, но в което той не можеше да повярва — дотолкова то му се струваше необикновено, — му изглеждаше, от една страна, такова огромно и поради това невъзможно щастие, а от друга страна, такова тайнствено събитие, че му се виждаше възмутително и унизително, като гледаше как хората се готвят за това събитие като за нещо най-обикновено.
Но княгинята не разбираше чувствата му и си обясняваше нежеланието му да мисли и приказва за това с лекомислие и равнодушие от негова страна и затова не го оставяше на мира. Тя бе натоварила Степан Аркадич да прегледа квартирата и сега извика Левин при себе си.
— Не знам нищо, княгиньо. Направете, както искате — каза той.
— Трябва да решим кога ще дойдете.
— Право да ви кажа, не зная. Знам, че се раждат милиони деца без Москва и лекари… защо пък…
— Но щом е така…
— Ама не, както иска Кити.
— С Кити не бива да се приказва за това! Да не би да искаш да я изплаша? Ето тая пролет Натали Голицина умря от лош акушер.
— Както кажете, така ще направя — мрачно каза той.
Княгинята започна да му приказва, но той не я слушаше. Макар че разговорът с княгинята разваляше настроението му, той стана мрачен не от тоя разговор, а от онова, което виждаше при самовара.
„Не, това е невъзможно“ — мислеше той и от време на време поглеждаше наведения към Кити Васенка, който й казваше нещо с хубавата си усмивка, както и нея, зачервена и развълнувана.
Имаше нещо нечисто в позата на Васенка, в погледа, в усмивката му. Левин видя дори нещо нечисто и в позата и погледа на Кити. И отново светлината угасна в очите му. Отново, както вчера, изведнъж, без ни най-малък преход, той се почувствува хвърлен от висотата на щастието, спокойствието и достойнството в бездната на отчаянието, злобата и унижението. Отново всичко и всички му станаха противни.
— Направете така, както искате, княгиньо — каза той и отново се озърна.
— Тежка е царската корона! — шеговито му каза Степан Аркадич, като загатваше очевидно не само за разговора с княгинята, но и за причината на Левиновото вълнение, което той бе забелязал. — Колко късно си станала днес, Доли!
88
Влезте!
89
Обливания.